Читать «Обладаване» онлайн - страница 177
Антония Сюзън Байът
— Прах и пепел — внезапно каза Беатрис. — Било е толкова отдавна. Детето също, ако изобщо е било родено.
— Потискащо е все пак… да не знае човек какво се е случило.
— Професор Кропър е намерил брошката. Доказано е. Сега е в колекцията „Стант“. Била изложена върху морскозелено копринено моаре, лично ми го обясни. Виждала съм я на снимка.
Мод не прояви интерес към брошката.
— Имате ли някакви предположения за истеричната посетителка с писмата? Или и тя е изчезнала безследно като Берта?
— Не я споменава повече. Нито дума.
— Запазила ли е писмата си?
— Не всички. Повечето. Държала ги е на отделни връзки, подредени в кутии за обувки. Тук са. Предимно писма на почитатели до мъжа й, както сама отбелязва.
— Може ли да ги погледнем?
— Ако ви интересува нещо. Един-два пъти ги прегледах всичките. Имах идея да пиша статия за викторианските предшественици на онова, което днес наричаме фенклуб. Но взе да ми се гади, когато наистина седнах да ги чета.
— Може ли да ги видя?
Беатрис погледна с безразличие настойчивото лице на Мод, бледо като слонова кост, и явно видя нещо, макар да не знаеше какво точно.
— Защо не… — промърмори, без да става от мястото си. — Не виждам защо не.
Кутията за обувки беше от здрав черен картон, завързан с панделка и шумолящ като изсъхнал лист. Беатрис с въздишка развърза панделката и под капака се показаха спретнато подредени връзки с писма. Провериха датите и започнаха да отварят пликовете — молби за благотворителност, предложения от секретарки, които търсеха работа, дълги излияния на страстно възхищение, предназначени за Рандолф и адресирани до Елън. Беатрис свери датата и й подаде поредното излияние, развълнувано и изписано с артистичен, леко готически почерк. И ето че доказателството беше в ръцете й.
Уважаема госпожо Аш,
Моля, простете това похищение на тъй ценното Ви време и внимание. Аз съм жена с добро потекло, която за момента не познавате, но имам да Ви съобщя нещо, което засяга и двете ни и в моя случай действително е въпрос на живот и смърт. Повярвайте ми, казвам самата истина — ни повече, ни по-малко.
Какво да сторя, за да ми повярвате? Трябва да ми повярвате. Дали мога да злоупотребя с времето Ви и да дойда да Ви видя? Няма да стоя дълго, няма нужда, но имам да Ви кажа нещо, за което може един ден да ми благодарите — или напротив, но това няма значение, сигурно знаете…
Можете да ме намерите по всяко време на горепосочения адрес. Повярвайте ми, моля, повярвайте ми, искам да бъда Ваша приятелка.
