Читать «Обладаване» онлайн - страница 181

— Така ли искате да постъпим?

— Не. Искам да проследим дирята. Влязло ми е под кожата. Искам да знам какво се е случило, и искам лично аз да го открия. Когато дойдохте в Линкън с откраднатите писма, ви помислих за луд. Сега и аз изпитвам същото. Дори не е професионална алчност, а нещо още по-първично.

— Читателско любопитство.

— Отчасти. Ще успеете ли да уредите няколко дни за изследователска командировка на Петдесетница?

— Може да се окаже трудно. Вкъщи нещата не вървят, както сигурно сте забелязали. Ако заминем заедно, няма да се посрещне добре. Може да бъде изтълкувано неправилно.

— Знам. Разбирам. Фъргюс Улф вече си го мисли. Даже не просто си го мисли, а направо призна подозренията си, че двамата с вас…

— Колко неприятно!

— В библиотеката ме заплаши, че ще разбере с какво се занимаваме. Не трябва да го изпускаме от очи.

Роланд осъзна смущението й и не попита какви чувства изпитва към Фъргюс Улф. Не можеше да не забележи, че са доста бурни. Също така нямаше намерение да обсъждат Вал.

— Хората, които наистина заминават за някоя лудория, винаги успяват да намерят оправдания — каза той. — Пускат димни завеси. Явно се случва всеки ден, така казват. Не виждам защо и аз да не измисля нещо. Парите са по-голям проблем.

— Трябва ви малка изследователска стипендия, за да проучите нещо немного далеч от Йоркшър, нито прекалено близо.

— Аш е работил известно време в библиотеката на Йоркската катедрала.

— Нещо от този род.

13

От равнината Идавьол вървели трима Аси —там, где се съвещават боговете ясночели,веселогласи, непознали как грехът тежи,и кривиците на света. Навред — изкусен блясъкот слънце и луна и златни дървесасъс златни ябълки зад зидове от злато.Те влезли в средната земя, създадена за хора,несътворени още, спящи в скутите на Времето.Край грейналите им лица струял неспирнотам девственият въздух. Под нозете им прекраснирастели девствени треви, все още недокоснатисред сока животворен на онази първа Пролет.Те слезли на брега, къдетовълни солени рухвали връз девствения пясъкс нечуван рев, с невиждани пенливи гребени,със нищо несравними — нямало човешки умда им намери име и подобие.Вълните сам-сами се вдигали и падали,променливи и вечни, нови, непознали времето,което в непрестанен ход отмерват за ума.Те тримата на Бьор били чеда,сразили великана Имир в яростта му,от тялото му сътворили земните стихии:плътта, потта му, костите и къдрите превърналив земя, море и хълми, и дървета,а мозъка му — в облаци скиталци в небесата.Пръв Один бил — Баща на Боговете,до него брат му Хьонир, или Мъдрияи Разсъдливия, а трети бил припряниятбог Локи, чийто всепоглъщащ огънсгрял най-напред света, подир изхвръкналдалеч от стряха и огнище с ненаситна алчностсвета и небесата да превърне в пепелища.Две фигури на влажния световен бряглежали бездиханни на ръба на прилива,ту вдигани от припълзялата вълна,ту върнати обратно не по своя воля.Лежали като дънери, изтръгнати от корен —елша и ясен, без зелените корони,но сякаш не напълно мъртви, съхранилиискра живот, трептяща там в сърцевинатана всичките дървесни кръгове в стъблата им(не кръгове години в девствено дърво,ала години вековечни — живо минало,разбудено от силната ръка на времето,дорде водата пълни нови вирове.)И в синевата ново слънцето било, че самодва пъти минало с каляска пътя, койтоот изгрева до изгрев следва в кръг, дорде Земятаизстива в облаци сред гаснещи лъчи,и никога не спира, и не се отбива,дордето не изчезне всичко в сетния пожар.И сетил силата си в зноя, Одинпродумал: „Да живеят ли?“. Видял животарастителен, запял в сърцевината им.Отвърнал Хьонир: „Ако можеха да живнат,да сещат, виждат, чуват, то игривите лъчище заговорят на очите и ушите. Плодоветена живото живот ще вдъхнат. Този дивен святще опознаят и обикнат; ние ще живеембез край в живота им; те нека чуят ивъзпеят красотите му, за първи път красиви,защото са познати“.И последен, богътна пламъците скрити рекъл: „Жарка кръвим давам, да искрят лицата ими да раздвижи страстния импулс на тяхнотопривличане, така както желязотовсе към магнита се стреми. Аз давам кръв:човешка жар, червена и с човешки огън,поток искри, които си говорятбожествено, но ако бъдат разпилени,разруха смъртна ще цари вовеки,защото те са смъртни“.Така със смях, с доволство Боговетемъж и жена от дънерите сътворилии ги нарекли Аск и Ембла — ясен и елша,двете дървета, от които произхождали.Душа им вдъхнал Один, а пък Хьонирдарил им сетива и разум, и способностда ходят и стоят. Изкусно мрачен, Локиизплел кръвопреносните им вении вдъхнал жизнения жар — така ковачътразпалва огъня с духало. Остра,парлива, болката на осъзнаванетораздвижила живота в двата дънера,протекла в нови проходи и ревналаиз новия им мозък и сърдечни камери,в ушите и в носа, и най-подир очиновородени втренчили се в девствения свят.Светликът стреснал тези първи хора.Светликът пръв и влажен, който позлатявалморето с течно злато, по вълните пенестисребро застилал, те се къдрелии рошели, дордето се изгладят.Живяло то със шепота на гъстата мъзга,усещало то опипом трептенето на въздуха,мрак и лъчи познавало по грубата кора,сега вълни от безразлична светлинапосрещало с очи — талаз подир талазот златно слънце и фонтан от сводеста дъга,изпъстрена със струи от искрящи петънца.Не само го видели и почти видели го,а после зърнали прекрасните си форми,изваяни от наблюдаващите богове —със бяла кожа, синкави отсенки, вени,втъкано розово, кафяво, златно, перлено,напълно нови, недокоснати и дишащи.Очите, заслепени от пламтящото лицена ярката небесна господарка, зърналипо-меките окръжности на свойте погледиизпод короните от златни къдри.И щом с очи стоманносини онзи първи мъжсъзрял ответ в лазурните очи на Ембла,кръвта, развързана от Локи в тях,заляла пламнали лица. Видял, че тяе като него, но различна; тя видялаусмихнато лице и в него — своето.Усмихнати се гледали и Боговетеусмихвали се над това творение,заченато в задружно разпознаване.Пристъпил Аск на девствения бряг,ръката й докоснал, тя го вкопчила,безмълвни те поели край морето,ревящо в слушащите им уши.След тях, за пръв път в този гладък пясък —низ потъмнели стъпки, сбрали сол,първи следи на този свят с живот и време,с любов, с надежда смъртна — чезнели. ВК

Рандолф Хенри Аш, из Рагнарьок.

Книга II, строфи 1 и сл.