Читать «Обитателят на времето» онлайн - страница 4

По едно време светлината на фенерчето му разкри стадо лигавци, движещи се напряко на пътя му. Те бяха навлезли необичайно далеч във вътрешността, тези големи бели голи охлюви, които вдигаха глави за да го наблюдават. Сякаш чуваше как душат телесната му сол, както техните предци пиявиците, може би са смукали кръвта на неговите прадеди. Устрем без подкана препусна по-бързо.

Когато се отдалечи от тях, изпита чувството, че сега лигавците са истински обитатели на Земята. Мястото на Човека вече трудно можеше да се определи, но като че ли той беше изместен. Продължавайки да живее на наситената със сол Земя, злоупотребяваше с гостоприемството и. Ако и да имаше друго убежище за човека, то не се намираше тук, а в някаква друга зона;вероятно дори не в зоната на пространството, а в измерения, където природната еволюция не можеше да го засегне.

Унесен в мисли, както му бе присъщо, Замисления продължи да язди към Барбарт и на следващия ден стигна до изящните листати гори, които се поклащаха златистозелени под нежната слънчева светлина, пропита с тишина и благоухание. Скокливият ход на Устрем стана почти весел, когато се понесоха по мъхестия килим, паяжина листа, поклащани и развявани от повеите, които преминаваха от време на време през гората.

Скоро слезе от седлото и се изтегна по гръб на един приятен склон, обрасъл с мъх, вдишвайки с дълбока наслада благоуханния вятър. Съзнанието му започна да получава разпокъсани образи, чуваше гласа на сестра си, звучния тембър на Хронарха, който му отказваше длъжност в Дома на Времето — длъжност, която бе очаквал по право, защото нима неговият дядо не беше предишният Хронарх? Виждаше извиващата се многоизмерна Кула на Времето, това чудно творение на древен архитект, с цветовете и страните и, движещи се ъгли и извивки. И след това заспа.

Когато се събуди, беше нощ и Устрем тръбеше за ставане. Изправи се сънливо и се довлече до седлото, намести се, посегна към фенерчето и щом се нагласи, понесе се през нещо като плетеница от черни движещи се нишки — те бяха всъщност листатите клонки, които изглеждаха така на студената светлина от фенерчето.

На сутринта прихлупените къщи на Барбарт, разположен в долина, обградена от заоблени хълмове. Високо над покривите някакъв голям механизъм от полиран месинг лъщеше като великолепно червено злато. Замисли се за миг и върху предназначението му.

Сега се очертаваше ясно път — неравна пътека, която лъкатушеше между обраслите с мъх дюни и водеше към града. Когато пое по нея, чу приглушен тропот на приближаващ се ездач, и малко предпазливо, понеже имаше оскъдни познания за Барбарт и неговите жители, дръпна юздите на Устрем и приготви пробойката си за стрелба.

Към него на тромав стар морж яздеше млад мъж с дълга коса и приятни черти, с късо светло синьо палто в тон с очите му. Той спря моржа и огледа насмешливо Замисления с белязаното лице.

— Странниче — заговори непознатият весело, — утрото е приятно.

— Да, така е — и в приятна страна живеете. Това град Барбарт ли е?