Читать «Обитателят на времето» онлайн - страница 2

Той замълча, тъй като не желаеше и не беше в състояние да говори.

— Ще се върнеш ли?

— Предпочитам да не се връщам.

Заблъска ги студен, тих вятър, който се появи внезапно от морето. Устрем зашава неспокойно.

— От Хронарха ли те е страх?

— Хронарха не ме обича… но и не ме мрази. Той би предпочел да се махна от Ланжис Лихо, да прекося големите солени равнини на запад и да потърся щастието си в Страната на листата. Знаеш, че не би ми поверил дори малко късче от Бъдещето, дори не би ми дал за съхранение частица от Миналото. Аз отивам да градя сам съдбата си!

— Значи… се сърдиш! — извика тя, когато вятърът заскимтя. — Сърдиш се, понеже Хронарха не те обсипва с почести. А преданата ти сестра нека се измъчва и страда.

— Омъжи се за Надутия самохвалко!Той се разпорежда и с Миналото, и с Бъдещето!

Подкара неспокойния си тюлен през гъстата вода и през мрака. В движение бръкна в калъфа на седлото и извади фенерчето, за да си свети по пътя. Натисна копчето му и блясъкът освети песъчливият бряг на няколко ярда наоколо. Когато се обърна, за миг в светлия кръг зърна ездачката, неподвижна, с ужас сякаш се беше предала.

„Ох, най-после съм сам“ — помисли той, докато вятърът блъскаше, студен и силен, тялото му.

Отправи се към вътрешността, през солни скали, в западна посока. Язди цяла нощ, най-после очите му натежаха от умора, но продължаваше да язди все по-далеч от Ланжис Лихо, където Хронарха, Повелителя на времето, управляваше миналотои настоящето и следеше настъпващото бъдеще, все по-далеч от семейство, дом и град, с раздирано от мъката на раздялата сърце, с пламнал, трескав мозък и изнурено от напрежение тяло.

В нощта на запад, с горящо на седлото му фенерче и с верния Устрем, отзивчив на нежния му шепот. Все на запад, докато зората изгря бавно зад него и покри голата земя с меката си светлина.

Малко по-късно сутринта чу звук, сякаш платно плющеше на вятъра, и когато обърна глава, видя зелена палатка, разпъната в някаква недълбока пукнатина, с развяващо се платно на входа. Приготви дългата си пробойка за стрела и спря Устрем.

Привлечена може би от шума на движещия се тюлен, от палатката надзърна една човешка глава, като костенурка, подала се от дълбините на черупката си. Човекът имаше нос като човка и уста като риба, големите му очи бяха с натежали клепки, прилепналата качулка скриваше косата и врата му.

— Аха! — възкликна Замисленият с белязаното лице, като го позна.

— Хмм — измънка Остроносия скитник, който също позна ездача, стоящ пред него. — Ти идеш от Ланжис Лихо. Накъде си се запътил?

— За страната на листата.

Замисления прибра пробойката в кобура и слезе от високото седло. Мина край палатката, следен от въртящата се проточена глава на нейния обитател, и надникна в пукнатината. Разширена с човешки сечива тя разкриваше останки от някогашна катастрофа.

— Какво е това?

— Ами останки от разбит космически кораб — отговори Остроносия скитник с такова явно разочарование, че не бе възможно да лъже. — Металотърсачът ми го откри и се надявах да намеря капсула с книги или филм.