Читать «Обитателят на времето» онлайн - страница 5

— Барбарт, разбира се. Няма друг наоколо. Откъде си?

— От Ланжис Лихо край морето.

— Аз пък мислех, че хората от Ланижис Лихо никога не пътуват толкова надалеч.

— Аз съм първият. Името ми е Замисления с белязаното лице.

— А моето — Дом, и те поздравявам с „добре дошъл“ в Барбарт. Бих те придружил дотам, но имам поръчение от майка си да търся билки из гората. Боя се, че вече съм закъснял. Кое време е?

— Времето ли? Ами настоящето, разбира се.

— Ха! Ха! Но часът… колко е?

— Колко е „часът“ ли? — запита Замисления, силно озадачен.

— Точно такъв е въпросът ми.

— За жалост не разбирам местното ви наречие — каза Замисления учтиво, но смутено. Още отначало въпросът на младежа му се стори странен, но сега бе станал неразбираем.

— Няма значение — реши Дом с усмивка. — Чувал съм че вие от Ланжис Лихо имате някои чудновати обичаи. Не искам да те задържам. Карай все по пътя и след по-малко от час ще бъдеш в Барбарт.

„Час“ — пак тази дума. Дали не беше някаква част от милята, употребявана тук? Отказа се да гадае и като пожела „гъста кръв“, продължи нататък.

Мозаичните сгради на Бартбарт бяха построени в правилни геометрични фигури около централния четириъгълен площад, на който се издигаше високата машина от лъскав бронз с ръбчета, изпъкналости и завъртулки. В средата на машината беше монтирана голяма кръгла плоча, разделена на дванадесет части, всяка от които се делеше на още пет. От средата и стърчаха две стрелки, едната по-къса от другата, и Замисления с белязаното лице видя, че те се движат бавно. Докато яздеше този през Барбарт, навсякъде забеляза точни копия на този предмет, и накрая заключи, че това е някакъв свят предмет или хералдическа емблема.

Барбарт изглеждаше приятно място, макар и с малко неспокойна атмосфера, чийто израз бе трескавото пазарище, където жени и мъже търчаха от сергия на сергия и си крещяха едни на други, дърпаха топове ярка тъкан, опипваха несолени плодове и зеленчуци, ровеха в меса и захарни изделия сред непрестанното бръщолевене на продавачите, които хвалеха стоката си.

Любувайки се на тази сцена, Замисления с белязаното лице подкара тюлена си през площада и на едно от страничните пазарни площадчета откри кръчма. В средата на самото площадче имаше малка чешма, а наблизо, пред кръчмата, бяха сложени пейки и маси. Замисления седна на една от тях и даде поръчката си на пълното момиче, което дойде и го попита какво желае.

— Бира ли? — учуди се тя, като скръсти пълничките си мургави ръце върху червеното елече. — Имам малко и е скъпа. Ферментиралият прасковен сок е по-евтин.

— Тогава донесете ми от него — каза той любезно и се извърна да гледа рядката чешмяна вода, забелязвайки, че тя почти не мирише на сол.

Дочул може би чуждото произношение, от сенчестия вход на кръчмата излезе един мъж с халба в ръка, с добродушно изражение и загледа Замисления с белязаното лице.

— Откъде си, пътниче? — запита той.

Замисленият му каза и барбартиецът, изглежда, се учуди. Той седна на друга пейка.

— Ти си вторият посетител от чужди краища, който идва тук в разстояние на една седмица. Първият беше пратеник от Луната. Да ви кажа, лунийците са се променили. Високи са като дървета и с красиви лица. Обличат се в метална тъкан. Каза ми, че пътувал много седмици през пространството, за да стигне до нас…