Читать «Обект № 522» онлайн - страница 27

Как се беше случило всичко това? Свидетелят, уликите… Изглеждаше абсурдно.

— Приемете споразумението, господин Райм — беше казал прокурорът. — Горещо ви съветвам да го направите.

Адвокатът също:

— Знам как работи системата, Арт. Познавам я като на карта. Мога да ти кажа какво ще стане. Не си за инжекция. В Олбани не биха наложили смъртна присъда дори да им струва живота. Извинявай… неуместна шега. Но ще ти лепнат двайсет и пет. Мога да ги намаля на петнайсет. Приеми.

— Ама аз не съм го извършил!

— Да, да. Само че никой няма да ти повярва.

— Невинен съм!

— Разбира се.

— Не, няма да приема споразумението. Съдебните заседатели ще ми повярват. Ще ме видят. Ще разберат, че не съм убиец.

Мълчание. После:

— Добре.

Само че не беше добре. Адвокатът очевидно не беше доволен, въпреки шестстотинте и кусур долара, които вземаше на час — а откъде щяха да дойдат тези пари? Той…

Артър вдигна глава и видя, че двама затворници латиноамериканци го наблюдават. Гледаха го безизразно. Не приятелски, не предизвикателно, не агресивно. Просто любопитно.

Когато се приближиха, той се подвоуми дали да се изправи, или да остане седнал.

„Ама я погледни надолу!"

Той погледна надолу. Единият от мъжете застана пред него и постави изтърканата си маратонка пред лицето му.

Другият го заобиколи отзад.

Сега щеше да умре. Артър Райм беше сигурен. „Само го направете бързо — помисли си — и всичко да свършва."

— Хей — каза с писклив глас латиноамериканецът зад него.

Артър погледна втория, онзи отпред. Очите му бяха кръвясали, носеше голяма обица и зъбите му бяха развалени. Артър изгуби способност да говори.

— Хей — повтори онзи.

Райм преглътна уплашено. Не искаше да издава страха си, но не можеше да се овладее.

— На теб говорим. Бъди възпитан. Защо се правиш на гъз?

— Извинете. Просто… Добър ден.

— Здрасти. Ти к'во бачкаш, бе, брат? — попита онзи с пискливия глас зад гърба му.

— Работя… — Мозъкът му отказа да работи. Какво трябваше да каже? — Учен съм.

— Хайде, бе. Учен? — изръмжа оня с обицата. — Е, к'во правиш? Ракети?

Двамата се изсмяха.

— Не. Медицински уреди.

— Като ония играчки, дето казват „Отдръпни се" и пускат ток, а? Като в „Спешно отделение"?

— Не, по-сложно е.

Типът с обицата се намръщи.

— Не исках да кажа това — побърза да се оправдае Артър. — Не че няма да разберете. Просто е много трудно за обяснение. Компютъризирани системи за хемодиализа. И…

— Падат ли добри кинти? — попита пискливият глас.

— Чух, че си бил с готин костюм, когато са те довели да те обработят.

— Да ме… — О, да, „обработвам". — Не знам. Купих го в „Норстром".

— „Норстром". Какво е това, по дяволите?

— Магазин.

Артър отново сведе очи към обувките на затворника с обицата, който продължи:

— Та, викам, добри кинти, а? Колко взимаш?

— Ами…

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Аз…

Всъщност точно това смяташе да каже.

— Колко изкарваш?

— Не знам… Стотина-двеста хиляди.

— Мамка му.

Артър не разбра дали му се видя много или малко.

Оня с пискливия глас се изсмя: