Читать «Обект № 522» онлайн - страница 25

— Майра Уайнбърг?

Спирачките изскърцват.

— Добър ден.

Поздравява ме и се мъчи да си спомни откъде ме познава — хората са готови на всичко само да не изпаднат в неловко положение.

С походка на стабилен бизнесмен тръгвам към нея. Казвам на невидимия си събеседник по телефона, че ще му се обадя пак, и затварям.

— Извинете… — Тя се намръщва. — Вие сте…

— Майк. Агентът от „Оджилви". Мисля, че се запознахме на… да, точно така. На рекламната кампания на „Нешънал Фуудс" в „Дейвидс". Ние бяхме във второто студио. Бяхте с… как му беше името? Ричи. Вас ви хранеха по-добре от нас.

Тя се усмихва сърдечно.

— О, да.

Спомня си Дейвид, „Нешънал Фуудс", Ричи и храната във фотографското студио. Но не може да си спомни мен, защото никога не съм бил там. Не е имало и никакъв Майк, но тя не се замисля над това, защото така се е казвал и покойният й баща.

— Радвам се да те видя — изричам с усмивка, която трябва да подчертае, че съм приятно изненадан от случайната среща с приятел. — Наблизо ли живееш?

— Във Вилидж. А ти?

Кимвам към къщата на Гришински:

— Тук.

— Леле, цяла къща. Супер.

Разпитвам я за работата й, а тя ме пита за моята. После присвивам очи:

— Трябва да влизам. Ходих за лимони. — Вдигам пазарския илик. — Чакам гости. — Замълчавам за миг, сякаш изведнъж ми е хрумнала гениална идея. — Слушай, не знам дали имаш планове, но подготвям лека закуска. Ако искаш, можеш да дойдеш.

— О, благодаря, но не съм за пред хора.

— Настоявам… с гаджето ми цяла сутрин сме тичали за здраве, той е много спортен тип. — Хубаво хрумване, струва ми се. И съвсем импровизирано. — Потили сме се повече от теб, повярвай ми. Не е нищо официално. Ще дойде един старши рекламен агент от „Томпсън". И двама от „Бърстън". Готини, но хетеросексуални. — Разочаровано свивам рамене. — Имаме и специален гост, но няма да ти кажа кой.

— Ами…

— Хайде, де. Един „Космополитен" ще ти дойде добре… На снимките нали каза, че ти е любимият коктейл?

6

Гробницата.

Е, добре, не беше оригиналната „Гробница", строена някъде през деветнайсети век. Тази сграда отдавна вече я нямаше, но мястото, където Артър Райм седеше сега — Манхатънският център за задържане — все още бе известно с това име.

Но независимо дали сградата се наричаше Гробницата, Център за задържане или затвор „Бърнард Керик" (названието, което беше носила, преди бившият полицейски началник и директор на затвора да загуби поста си), за Артър тя беше ад.

Същински ад.

Той носеше оранжев затворнически гащеризон като всички останали, но това беше единствената прилика между него и другите затворници. Среден на ръст и с нормално телосложение, с кестенява коса, той коренно се различаваше от всички други, очакващи делата си тук. Не, не беше як и изрисуван (на тукашния жаргон това означаваше татуиран), нито с бръсната глава, глупав, чернокож или латино. Престъпниците, на които приличаше Артър Райм — бизнесмени, арестувани за финансови злоупотреби — не пребиваваха в Гробницата преди насрочване на процесите срещу тях; пускаха ги под парична гаранция. Каквито и престъпления да бяха извършили, исканата сума не можеше да се сравнява с двата милиона долара, определени за Артър.