Читать «Нощ във вълшебен замък» онлайн - страница 4

Вероятно такива тревожни мисли минуват през ума на дамата ми, защото разплаканите й очи фащат да ме стрелят по-често с подозрителност. Подир вечерята тя ми донася постелка и халище. Аз я моля да ми донесе сено, безценната, спасителната постелка за туристите по целия Балкански полуостров. След като ми препоръчва да духна ламбата, преди да легна, и преглежда в пукъла до кое място стои виното, за да може утре да провери, тя минува в другата стая, която е съвсем тъмна. Аз остаям сам, се разхождам из кръчмата, като чупя корички подничев хляб, за да залъжа колкото да е гладът. Понеже бабата притвори вратата, кръчмата скоро се изпълни със задушлив кадеж от ламбата с калпавия газ. Аз бутнах вратата, за да ми влезе по-чист въздух.

— Защо отвори, господине? — зачу се из тъмнината дрезгавия глас на кръчмарката. Разбрах, че беше си легнала.

Конят, като ме видя в мрака, изпръха ми приятелски и значително, сякаш искаше да ми каже:

— Господарю, не е кавалерство да надникнеш в спалнята на една дама в неглиже. Лека нощ, затвори вратата…

Навярно същите мисли имаше и ханджийката, защото вратата се захлопна пак, тласната от невидима ръка. — Веднага странен шум и блъскане фана да става зад вратата, като че опираха дървета о нея. Разбрах, че бабата се барикадираше!

Афронът беше пълен. Но нямаше какво да се прави. Реших да спя. Опитах се да затворя с вътрешния капак-сюрме третото прозорче, което до половина остаяше незатулено, но колкото и да се мъчих, не можах да изтегля по-нататък капака. Закопчах си хубаво палтото, легнах на сенцето и си облегнах главата на седлото, което ми служеше за възглавница, както на хуните. Халището на целомъдрената Лукреция оставих непипнато (моля читателя да не любопитствува защо), както и ламбата неугасена. Колко време дрямах, унесен от тревожни блянове и от еднообразната шумотевица на реката, не помня, но аз се събудих вкоченясал от студ. Изстиналият нощен вятър свободно работеше през полуотворения прозорец; и боковете ми (русизъм!) усещаха влиянието на леглото, което не бе пухово. Ламбата беше угаснала. За сън нито можеше да се мисли вече. Облегнах се на прозореца и погледнах навън. Изгряла беше месечина. Природата имаше фантастичен вид под мълчаливата завивка на тоя благ и тайнствен светлик. Дънерите, клоните на дърветата изображаваха неподвижни фигури на човеци и самодиви в разни положения. Шумът на Искъра мелодично бухтеше в мирът на пустинята. Чудно и непостижимо величава сцена от съня на планината; аз такава не бях виждал никога. Есенна поезия на самотията. Това съзерцание ме възнаграждаваше за всичките неприятности в тая кръчма. Цял час стоях неподвижен на прозореца. Оттеглих се и пак сложих глава на моята хунска възглавница. Как да се изкара нощта?