Читать «Нощ във вълшебен замък» онлайн - страница 2

— Чичо! Реброво дека е?

Добрите християни ме чуват. Един посочва в дола и до мене достигат слабо тия думи:

— Слèзни, слèзни още, господине! — „Който пита, не скита“, казах си аз и бутам коня, успокоен, надолу; след малко време оглъбявам се в един суходол, до самите поли на другото бърдо. При няколко дебели клонести дървета стои едно ниско уединено ханче. Аз диря селото, но не го виждам. Съвсем мръкна. Приближавам до вратата и викам ханджият. Излазя ханджийката.

— Тука е Реброво, господине — отговаря тя.

— Де тука?

— На, тука, това е Реброво.

Мисля си, че нейна милост е по-слаба в географията на България, отколкото един наш учител по същия предмет. Но на моите очудени въпроси тя отговаря съвсем равнодушно, че Реброво има, но село няма. Това ханче е само Реброво!

И така, в това уединено, изгубено всред балканските безлюдности ханче, с вид недотам успокоителен, аз трябваше да пренощувам.

„За Дон Кихота — си помислих (не знам защо тогава мислех за Дон Кихот) — това приключение би било едно от най-чудесните и рицарските. Ханчето би му се представило като един великолепен, як замък с кули и бойници, а ханджийката — прекрасната принцеса-домакиня на феодалната сграда, която му предлага гостолюбието и любовта си.“

Аз попитах обладателницата на замъка може ли да ми достави поне първото.

— Да спиш? Можеш — как? Имаме постеля — отговори тя.

— А нещо за хапване имаш ли? И сено за коня?

— Каквото дал господ… ще ви нахраним.

Дявол я зел, тя говори на ви сега!

— Има ли тука и други гости?

— Нямам никого.

— Ами ханджият!

— Човеко ми? Той закара въглища в градо, самичка съм тая нощ… А сега сме двама с тебе, само двамка… — отговаря умилно ханджийката.

Не се усмихвайте — тя е бабичка.

Тя връзва коня ми за един от коловете до зида и му дава сено, а аз влазям в ханчето. То е съвсем тъмно и състои от една голяма гола стая с огнище на средата и кръчма, в която се влазя през стаята.

Бабичката дохожда и палва една газена ламба с одимена тръба и я поставя на тезгяха, гдето са наредени чаши и шулци. Фитилчето, като изфърля един шадраван дим до потона, осветлява слабо кръчмата. Няколко дъсчени рафтове с нещо си там показват, че тя е и бакалница, а две широки седалища на другата страна загатват, че тя служи и за спалня. Харно. На един стълб — увесено къс месо, изсъхнало, оплюто от мухи, отвратително. Виделината ми позволява да изгледам и бабата. Тя е жена на средна възраст — не повече от седемдесет години — (за красния пол трябва винаги да се изражаваме вежливо), но пъргава още, като всяка шопкиня. Лицето й сухо, спаружено и бърчаво, завършено с остра и издадена напред брада, е снабдено с две очи с мътен и зверовит поглед; те са болни, защото непрестанно сълзят. Изпод забрадката й, която държи върха на главата, падат по челото и от страните чорлави фитили от сплъстени, побелели косми. Светлината на свещта обикновено благоприятствува на женското лице и му заличава неприятните черти; но това го изкарваше още по-грозно, дори зловещо. Не, това е вещица. Аз съм уверен, че по-после ще я, видя из прозореца, че е излязла гола навън и сваля месечината…