Читать «Нощ във вълшебен замък» онлайн - страница 3

— Аз тука ли ще спя? — питам, като посочвам едно седалище.

— Тука, господине, на земята спи ли се?

Искам да питам ще ли е захванато и другото седалище, но не дръзвам…

Тя туря да готви нещо на огнището, което се разпуши сред стаята, аз излизам навън, та се разхождам пред ханчето… Вечерния мрак е хубаво паднал, очертанията на дърветата, яровете и другите предмети са заличени, неопределени. Върховете на отсрещните висове се чернеят в тъмното небе, по което заискряват звезди. Мърчината се плъсти още по-гъста в долчето зад хана. Там се белее нещо, като стени от разсипана сграда. Една развалина. Тя хармонира с тая пустиня. От тоя кърски вид вее голяма тъга. Глухото буботене на Искъра, скрит по-нататък, достига по-силно през вълната на неопределените нощни шумове, които есенния вятър изважда из гъстината на листата, клоните, бурените, тревите планински. „Балканът пее хайдушка песен“, спомних си аз Ботевия стих. Това ще е то. Хайдушка е и усоята тая, затънтена в дивата планина. Аз изпитвам нови ощущения, непознати досега. Извънредността на случая — да нощувам в тоя глух вертеп с тая вещица, отчуждеността ми от света, тайнствения мир, който ме окръжава — всичко това ме пленява с новостта си и смущава. Конят, доял сеното, хъхри към мене. Аз го отвързвам и вкарвам в стаята, дето готви бабата; тая стая служи и за обор. Па излазям пак навън, защото димът от огнището отравя въздуха.

— Господине, прибери се, че ще заключим — обажда ми бабичката.

— Чува ли се за лоши хора тъдява?

— Няма ги, но балкан е това.

Вечерята е сложена на една маса в кръчмата. Няколко къса месо от онова, което стои увесено, опържени в мас и остали сурови. Другата гозба е някаква неизвестна, безименна бърканика — бурения, която изпуща пара. Аз си обяснявам присъствието на това ястие, когато съглеждам, че при масичката стоят два стола, един срещу друг. Значи, другарски ще вечеряме, tete-a-tete! Толкоз по-добре, охотата ще порасне. Сядам. Сяда и моята дама и зафаща буренията. Сега тя ми задава въпроси за целта на моето пътуване из балкана. Аз й обяснявам защо и как замръкнах тука. Пита ме доктор ли съм и знам ли лек за очебол. Двете й очи непрестанно плачат, като на Мариторна (боже мой, пак Дон Кихот!). Не съм лекар, но й съветвам плискане със студена вода. Тя продължава да ми описва, като млащи шумно с беззъбите си челюсти сварената буренова каша, да ми описва по тънко очебола си и вежливо ме кани да ям от моята гозба, останала неначета. Благодаря покорно. Внезапно тя престана да ме консултира за очите и се повръща на моето приключение. Моите откъслечни, сухи отговори не я удовлетворяват. Тя се нацупва. Подозрително й се види и моето въздържание да кусна от кухнята й. И друго нещо; вероятно във физиономията ми и в обноската ми, не говори в моя полза и недоверието на бабичката расте. Пак пита за целта, която ме води тук тая нощ… Не, това не е току тъй. Първи път тя вижда един господарин да остави рахата си в София и да дойде в Ребровската кръчма да спи на дъските. Защо? Само да нощува и утре да се върне!… Не, тоя човек не му е чиста работата. И защо пита за мъжа й и има ли други гости, и когато му каза, че няма никой, той слезе от коня? Дяволия крие тоя човек…