Читать «Нощ във вълшебен замък» онлайн - страница 5

Неудобното и кораво легло, студът, мракът, гладът правят часовете на безсъницата мъчително-дълги, като вечност. Ето че и месецът се скри, всичко потъна в пълна тъмнина. Душата ми се повече утесни. Вънкашния мрак придоби за мене нещо зложелателно, коварно, неприятелско. И шумовете пристигаха зловещи и подозрителни. Често ми се чинеше, че различавам в тях човешки говор и дебливо почукване на капака; понякога някакво мигновено притъмняване на отворения прозорец даваше ми да предполагам присъствието на човек отвън. Аз напразно исках да задуша това безпричинно, глупаво безпокойство. Мисълта за пълнейшата безлюдност на тая балканска усоя и съвършената ми безпомощност изпъкваше напред. Само конят, като се обаждаше сегиз-тогиз, правеше ми разтуха. Близостта на жива, позната твар ме поуспокояваше. Поне светлинка да има — бих земал да чета, аз имах нов вестник в джеба. Станах да подиря кибрит пипнешком, но не найдох. Бутнах вратата на кръчмата, за да питам бабата, но вратата е барикадирана. Само конят изпръха повторно в отговор на моето чукане и викане ханджийката. Тогава ударих два крака на тая крепост и лостовете паднаха. Бабата се развика в голям уплах, тя помисли, че настава страшната катастрофа. Подозрителния гост насилствено нахлуваше в спалнята й по полунощния час, когато човеко й го няма. С каква цел? Да я души? И вик!… Пръха и хъхри шумно и конят, викам и аз колкото мога и засвидетелствувам чистотата на моите намерения. Дига се врява ужасна в тъмнината. Едвам успявам да умиря бабата. Тогава виждам в мрака, че светва жаравка в огнището, което разравят; после едно въгленче се подига нагоре и на него зеха да духат с бледи уста. Въгленчето светваше и огряваше духалото си — една сбръчкана, изкривена от надуването, ужасна, грозна до богохулство муцуна и разфърляни, чорлаво смотани бели косми, които я забуляха до половина. Това видение в мрака на нощта беше фантастично, уродливо, страшно. Искат да убеждават някои си, че никой до този ден не е виждал вещица! Молим, молим!

Бабата, чевръсто легнала пак и теглила халището до нос, изгледа ме сърдито, когато с ламбицата в ръка аз притворих пак вратата. Но аз бях уверен, че тя сега се убеди в пълнейшата благонадеждност на госта си. Явно доказателство, че аз спечелих доверието, беше това, дето тя се не барикадира вече.