Читать «Носител на смъртта» онлайн - страница 207

— Съжалявам, Бен! Задържаха ме!

— Няма проблем. Нека ви запозная.

Сивите очи се впиха в тези на Стив.

— Вече се познаваме, нали така, капитане?

— Да, сър-мадам! Така смятам! — Бързо се разпространяват новините, рече си Стив. Допълнителната лентичка дори още не бе качена на ръкава му.

— Да, но той не знае коя сте вие. — Карлстром се зае с официалното представяне. — Това е командир Франклин Джеферсън. Тя ще бъде твой домакин и ще те напътства през идните няколко дни.

— Да, сър!

— Чудесно. Дотук с формалностите. Сега се успокой — сред приятели си.

Франклин Джеферсън протегна ръка.

— Стив се казваш, нали?

— Да, сър-мадам.

— Ох, стига… — Тя потърси помощ от Карлстром — Какво трябва да стори човек, че да го накара да се отпусне малко?

— Дай му време…

Тя опита отново.

— Отиваме на едно място, наречено Клаудландс*, Стив. (*Клаудландс — англ. Облачно царство;бел.прев.) И ще очаквам да ме наричаш Фран, преди да сме стигнали. Мислиш ли, че ще успееш?

Стив не би могъл да си представи дори и в най-дръзките си мечти какво щеше да последва след тази среща пред Овалния кабинет. Повозиха се в асансьор — стомахът му подсказа, че се движат нагоре — и пристъпиха в обширно фоайе с няколко изхода. Стените и вратите бяха покрити с дървена ламперия, подобна на онази в офиса на Карлстром.

Първата изненада беше, че фоайето се обслужва от двама мюти с гладка кожа, облечени в тъмни дрехи в непознат за Стив стил. И двамата имаха пъстра кожа, но бяха с нормална костна структура и нямаха израстъци по главите. Годинаци — един мъж и една жена. Мъжът, чиято посивяла коса бе постригана късо и пригладена към темето, носеше три одежди от черен плат — панталони, натъпкани в ботуши до прасеца, някаква дълга туника и под нея друга, по-тясна и по-къса туника с V-образно деколте. Тази дреха, закопчана с копчета до долу, му стигаше до под кръста и в нея бяха вплетени широки диагонални златни ленти. Вместо обикновена тениска, той носеше риза от бял плат, завързана на стегнат възел около врата и с едно по-свободно нагънато парче от същия плат падащо от гърлото във V-образното деколте на златната туника, и ръкавели, които се подаваха изпод ръкавите на горната дълга отворена дреха.

Дрехите на мютката бяха не по-малко странни. Тя носеше шапка от бял плат, който покриваше по-голямата част от косата й, и сложно изработена накъдрена по краищата безупречно бяла престилка — нещо като елегантната братовчедка на правите престилки, носени от кухненския персонал на столовите, завързана на гърба на голяма панделка. Отдолу беше облечена в черна дреха с буфан ръкав на раменете, но тесен надолу по ръката. Туниката имаше подобна висока яка, но в черно и поръбена с бели къдрички. Беше тясна в кръста, но по хълбоците се разширяваше тип «камбана» и се спускаше чак до земята.

Колко необичайно…

Фран се обърна към мюта:

— Джошуа, това е моят гост, капитан Брикман. Ще му помогнеш ли да се преоблече в униформата, която ти дадох тази сутрин, и после да му покажеш къде е стаята му?