Читать «Нито дума» онлайн - страница 20

Агата се усмихна и наклони глава.

— А пък ако аз бях психиатър, бих казала, че щом имаш толкова случаи на травматична невроза, вероятно дълбоко в себе си ги искаш.

Той кимна, без да откъсва очи от прозореца.

— Да, да, точно това искам. Наистина го искам. Имам предвид, добър съм за тези случаи. При мен идват хора, чиито деца са мъртви, или вратовете им са счупени, или пък кравите им са болни, или каквото ще да е. Говорят с мен и се научават отново да живеят.

— Това звучи доста добре, докторе.

— Ох — въздъхна той. Чувстваше се ужасно глупаво. — Какъв е смисълът? Нали разбираш? Децата им са си мъртви, а кравите им — болни.

Изпита благодарност, че Аги не се засмя. Загледа я в прозореца как се надига от креслото и се приближава към него. Обви ръце около кръста му и опря глава на гърба му.

— Да не би да съм забравила да ти кажа, че не можеш да спасиш света? — попита тя. — Майка ти е мъртва. Не можеш да я спасиш. Не можеш да спасиш и света.

— Моля те — меко я възпря той. — Десет години ходих на психоанализа. Разбирам всичко. — Обърна се и долепи буза до косата й. — Просто не разбирам нищо — призна си Конрад.

Аги го целуна.

— Струва ми се, че ти липсват отминалите дни, в които се вторачваше в слънцето.

Конрад се усмихна. Не, тези дни въобще не му липсваха. Тогава и двамата бяха в колежа. Той в Бъркли, а Аги — в държавния на Сан Франциско. Живееха заедно в скапана гарсониера на авеню „Телеграф“. Нейтън бе пуснал коса до раменете и носеше дълга брада, с която приличаше на кръстоска между Чарлз Менсън и Христос. Понякога носеше дори шарени хипарски тениски, а джинсите му винаги бяха избелели. Беше в медицински колеж, но прекарваше голяма част от времето си в изучаване на източните религии. Дзен студент, както казваше Аги. В топлите следобеди обичаше да се изкачи на хълма от северната страна на университетското градче. Сядаше в поза „лотос“ на скалите, които гледаха към залива на Сан Франциско, и наблюдаваше как червеното кълбо на слънцето обагря искрящата вода в оранжево, а облаците — в розово. Медитираше и броеше вдишванията си. Дишаше бавно, като изпускаше въздух чрез стомаха си, и чакаше мозъкът му да се настрои на вълна приемане. Никакви мнения, никакви тълкувания. „Методът на таоизма е лесен. Просто изказваш всичките си мисли.“

Смяташе, че се издига към нови нива на съзнание. Но до деня, когато майка му умря, а той почти ослепя, не осъзнаваше, че всъщност си губи разсъдъка.

— Поне тогава си мислех, че знам нещо — каза Конрад, сложи ръка на бузата на Аги и се вгледа в сините й очи. — Тези хора, моите пациенти… Мъртвите им деца, парализите им… имам предвид, толкова е ужасно, Аги. Това е нещо… просто нещо лошо, в което няма нищо добро. Можеш да говориш за Господ или просветление, или катарзис, или дори политика колкото си искаш, но истината е, че всичко това е скапано и не можеш да го обясниш. Не можеш да намалиш болката, нито да я премахнеш. Децата умират, а хората са съсипани и това е ужасно. А когато ме погледнат и кажат: „Благодаря ви, докторе, сега мога да живея с това“, се чувствам виновен. Струва ми се, че и аз съм ги прекарал. Искам да кажа — как биха могли да живеят с това? Как може отново нещо да има значение за тях? Как въобще могат да погледнат живота, за бога?