Читать «Нито дума» онлайн - страница 19

Припомни си броенето на Джеси и се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Нищо не облекчаваше напрежението от деня като една игра с дъщеря му.

Не чу кога Аги спря да пее и дори леко се стресна, когато видя отражението й в огледалото. Тя сложи ръце на раменете му и той нежно ги притисна към себе си.

— Заспа ли?

— Да. След училище ги водих с Лорън на детската площадка. Измориха се. Не знам как успя да остане будна, докато се прибереш.

Конрад отново се усмихна. Вдигна ръката на Аги към устата си и я целуна.

Тя седна на облегалката на креслото и го целуна по главата. Рижавата й коса падна напред и той почувства как гали оплешивяващото петно на темето му. Усещаше нежния аромат на парфюма й. Затвори очи и го вдиша.

— Е, какво става, докторе? — меко попита Аги.

— А?

— Нещо си потиснат. Какво е станало?

— Нищо — каза той, вдигна глава и се вгледа в кръглото й жизнерадостно лице. — Просто е четвъртък. Имам прекалено много пациенти в четвъртък. В четвъртък съм тъжен.

— Аха, разбирам. И с какво тази тъга е по-различна от онази в сряда?

— Хм. В сряда е лека бледорозова тъга. В четвъртък е огненочервена.

Агата се засмя и очите й проблеснаха.

— О, докторе! Заблуждавате вярната си съпруга?

Конрад огледа слабо осветената стая.

— Не, наистина — каза той. — Просто защото е четвъртък.

Агата погали остатъците от косата му.

— Нейтън, напоследък всеки ден е четвъртък.

— Не ти ли обещах точно това, когато се оженихме? Че всеки ден ще е четвъртък?

— Обеща ми, че всеки ден ще е празник.

— Олеле!

— Нейтън — Тя го стисна за ухото. — Неприятно ми е, когато правиш така.

— Как?

— Тези психиатърски номера. „Аз съм фотоапарат без проблеми.“ „Мога да се грижа за всички, но никой не трябва да се грижи за мен.“ Ужасно ми е неприятно. И ако не ми кажеш веднага какво те тормози, ще ти стискам ухото, докато не полудееш.

— Ах! Тези жестоки любовни игрички карат сърцето ми да запърха. Ох!

— Казвай. Какво те притеснява?

— Ами, първо, ухото ме боли.

— Трудно е да си психиатър, ако си глух. Казвай.

— Добре, добре — примири се Конрад и свали ръката й от ухото си.

После с лек стон се надигна и отиде до стъклените врати. В стъклото видя как Агата се смъкна от облегалката и седна на креслото. Торбестият черен пуловер се вдигна над пъпа й, но тя го придърпа надолу и се загледа в него. Той прикова очи към един от прозорците отсреща — в жената, която правеше нещо от глина.

— Не мога да им помогна — внезапно каза Конрад с мъка, която учуди и самия него. — Не мога да им помогна. Ясно ли ти е? Може ли вече да ядем?

— Пациентите ти ли? На тях ли не можеш да помогнеш?

Той се обърна към нея.

— Аги, знаеш, че тези разговори са ми неприятни. Наистина не…

— Знам, знам — прекъсна го Агата и вдигна ръка. — Просто млъкни и говори.

Конрад завъртя очи, после отново се обърна към прозореца и сви рамене.

— Да, пациентите ми. Аз просто… не мога да им помогна. Никой не може. Не и на такива пациенти. Някак си станах експерт по травматични неврози. При мен никога не идват хора, които да кажат: „Докторе, животът ми е чудесен, защо тогава се чувствам лошо?“. Нали разбираш? Говорите си пет години, а после те се ръкуват с теб със сълзи в очите и казват: „Благодаря ви, докторе, вие променихте живота ми“. Никой никога не ми изпраща такива пациенти. Аз получавам само тежката работа. Ако работата беше живо същество, щях да съм неин психиатър.