Читать «Ние, децата от Шумотевица» онлайн - страница 89

— Дядо, нали ти е весело, че отиваш на гощавка? — попита Ана.

Дядо каза „да“. Но според мен му беше невесело, а не весело. Защото по едно време въздъхна и рече:

— Ох-ох, да-да, всичките тия гощавки, на които трябва да се ходи!

Но тогава чичо Ерик каза, че имало пет години, откакто дядо не бил ходил на гощавка, та нямало защо да се оплаква от гощавки.

Леля Лиза ни даваше страшно много съвети до последния миг. После татко, чичо Нилс и чичо Ерик подвикнаха на конете си и всички потеглиха.

Леля Лиза беше казала да държим Шещин навън колкото може повече, защото тогава била най-послушна. Но в дванайсет часа трябвало да я нахраним — яденето било готово за притопляне. После да я сложим да спи около два часа.

— Ей, колко ще е весело! — каза Ана.

— Да — отговорих. — Непременно ще стана детегледачка, когато порасна. Това е абсолютно сигурно.

— Аз също — рече Ана. — Никак не е трудно да гледаш деца. Само че не трябва никога да забравяш да им говориш кротко и приветливо. Тогава са послушни. Онзи ден го пишеше във вестника.

— Естествено, че трябва да им се говори кротко и приветливо — казах.

— Трябва да знаеш, че има хора, които крещят на децата си — продължи Ана. — Но такива деца стават истински злосторници и изобщо не слушат. Това също го пишеше във вестника и значи е така!

— Кой би могъл да крещи на такова малко сладурче — казах и погъделичках Шещин по крачето.

Тя седеше на едно одеяло в тревата и изглеждаше весела. Много е сладка тази Шещин. Има кръгло челце и очите й са ясносини. В устата си има четири зъбчета горе и четири — долу. И когато се смее, те приличат досущ на зрънца ориз. Още не може да говори. Единственото, което казва, е „хей, хей“ и го казва почти непрекъснато. Може би всеки път има предвид нещо друго. Кой знае!

Шещин има една дървена количка, в която я возят.

— Хайде да разходим Шещин с количката — предложи Ана.

И решихме да го направим.

— Ела тук, миличка Шещин — каза Ана и я сложи в количката, — сега ще те повозим.

Говореше й много кротко и приветливо, както трябва да се говори на деца.

— Ето, миличка Шещин, така ще ти е удобно — каза.

Но Шещин не беше съгласна. Искаше да стои права в количката, да подскача и да вика „хей, хей“. Обаче ние не смеехме да я возим така.

— Може би трябва да я завържем — рекох. И тогава взехме едно въже и я вързахме. Но щом Шещин схвана, че не може да става, да подскача и да вика „хей, хей“, почна да пищи до небето, та се чу надалеч. Уле дотърча от обора и попита:

— Какво правите? Да не я биете?

— Изобщо не я бием, глупендер! — казах. — И освен това й говорим кротко и приветливо, ако искаш да знаеш!

— Продължавайте така — рече Уле. — И я оставете да прави каквото иска — тогава няма да плаче.

Е, Уле сигурно знаеше най-добре как трябва да се отнасяме с неговата сестричка, та оставихме Шещин да стои права в количката и да вика „хей, хей“ колкото си иска. Аз дърпах количката, пък Ана вървеше до нея и хващаше Шещин, колкото пъти залиташе. Но по едно време стигнахме до един дълбок ров, пълен с вода, и когато Шещин го зърна, слезе от количката.