Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 15

— Що се отнася до отвращението — обади се най-накрая Корин, — ти малко преувеличи. Но си признавам, че предизвикваш у мен нещо като… безпокойство. Не биваше да ми позволяваш да виждам онова, на кръстопътя. Онзи труп, разбираш ли?

— Корин — изрече спокойно магьосницата, — когато ти при ковачницата заби меча си в гърлото на врана, и аз за малко да се изповръщам върху гривата на коня. Едвам се задържах върху седлото. Но да оставим на мира нашите занаяти. Да приключваме този разговор, защото той не води до никъде.

— Да приключваме, Висена.

Магьосницата се обгърна още по-плътно с наметалото. Корин хвърли в огъня няколко сухи клонки.

— Корин?

— Да?

— Не искам да ти е безразлично колко хора ще загинат утре. Хора и… от другите. Разчитам на твоята помощ.

— Ще ти помогна.

— Това не е всичко. Остава въпросът с прохода. Трябва да отворя пътя през Кламат.

Корин посочи с горящия връх на пръта другите огньове и разположилите се около тях хора, заспали или заети с тихи разговори.

— Като се има предвид забележителната ни армия, не би трябвало да имаме проблеми — каза той.

— Забележителната ни армия ще се разпръсне по домовете си веднага щом престана да ги опиянявам с магия — усмихна се тъжно Висена. — А аз няма да ги опиянявам. Не искам някой от тях да загине в битка, която не е тяхна работа. А кашчеят не е тяхна работа, той е работа на Кръга. Трябва да отида в прохода сама.

— Не — отсече Корин. — Няма да отидеш сама. Ще отидем заедно. Висена, още от дете съм знаел кога трябва да бягам и кога още ми е рано. Задълбочавал съм познанията си по този въпрос през дълги години на практика и благодарение на това сега ме смятат за безстрашен. Нямам намерение да подлагам репутацията си на съмнение. Няма нужда да ме опияняваш с магии. Да видим първо как изглежда този кашчей. Между другото, какво представлява според теб кашчеят?

Висена наведе глава.

— Боя се — прошепна тя, — че това е смъртта.

VI

Бандитите не допуснаха да бъдат изненадани в скалите. Чакаха по седлата, неподвижни, напрегнати, вторачени в излизащите от гората въоръжени селяни. Вятърът развяваше наметалата им и им придаваше вид на измършавели хищни птици с проскубани пера, ужасяващи, предизвикващи уважение и страх.

— Осемнайсет — преброи ги Корин, изправяйки се на стремената. — Всичките на коне. Шест резервни коня. И един фургон. Микула!

Ковачът бързо пренареди отряда си. Въоръжените с пики и копия селяни се спуснаха на колене на края на храсталаците, като опряха дръжките на оръжията си в земята. Стрелците избраха позиции зад дърветата. Останалите отстъпиха в гъсталака.

Един от конниците тръгна към тях, приближи се. Спря коня си, вдигна ръка над главата си и извика.

— Капан — промърмори Микула. — Познавам ги, кучите синове.

— Ще видим — рече Корин, скачайки от седлото. — Да вървим.

Двамата бавно тръгнаха към конника. След малко Корин забеляза, че Висена ги следва.

Конникът беше боболак.

— Ще бъда кратък — извика той, без да слиза от коня. Дребните му бляскави очички просветваха, наполовина скрити сред козината, покрила лицето му. — В момента аз командвам групата, която виждате там. Девет боболаци, петима човеци, трима вранове и един елф. Останалите загинаха. Между нас възникна недоразумение. Бившият ни командир, по чиято идея сме тук, лежи завързан в пещерата. Правете с него каквото пожелаете. Ние смятаме да си тръгваме.