Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 13

— Той жив ли е? — попита Микула. — Изпратих човек да ви каже, че трябва да хванете някого жив.

— Ех — махна с ръка върлинестият. — Не успяхме. Жените бяха взели съдове с вряла вода, стигнаха първи до него…

— Винаги съм казвал, че жените в Качан са с гореща кръв — промърмори ковачът, чешейки се по тила. — А предателят?

— Разкрих го — отговори кратко върлинестият, без да се впуска в подробности.

— Добре. А сега слушайте, хора. Вече знаем къде им е леговището. В предпланината, в пещерите в скалите близо до овчарските колиби. Бандитите са се настанили там и там ще ги докопаме. Ще натоварим в каруците сено и сухи клони, ще ги опушим като язовци. Ще преградим пътя с дънери, няма да се измъкнат. Това го решихме с онзи рицар там, който се казва Корин. А и на мен, както знаете, това не ми е първата битка. С воеводата Грозим правехме набези срещу врановете по време на войната, преди да се заселя в Ключ.

От тълпата отново се разнесоха войнствени подвиквания, но бързо утихнаха, заглушени от думи, отначало произнасяни тихо, неуверено. После все по-силно. Най-накрая настана тишина.

Висена се подаде иззад гърба на Микула, застана до ковача. Тя не достигаше дори до рамото му. Тълпата зашумя. Микула отново вдигна ръце.

— Настанаха такива времена — извика той, — че няма защо да продължавам да пазя в тайна, че изпратих човек да помоли за помощ друидите от Кръга, когато комесът от Майена ни отказа помощ. За мен не е новина, че много от вас не гледат на това с добро око.

Тълпата позатихна, но продължаваше да се вълнува, да гълчи.

— Това е госпожа Висена — каза Микула бавно. — От майенския Кръг. Тя откликна още на първия зов за помощ. Тези, които са от Ключ, вече знаят, че тя там лекуваше хора, изцеляваше ги със силата на своята воля. Да, момчета. Госпожата е дребничка, но силата й е голяма. Тази сила е отвъд разбиранията ни и ни изглежда страшна, но ще послужи в наша помощ!

Висена не изрече нито дума, не направи нито един жест към тълпата. Но скритата сила на тази дребна луничава магьосница беше невероятна. Корин със смайване почувства, че го изпълва странен ентусиазъм, че страхът пред онова нещо, криещо се в прохода, страхът от неизвестното изчезва, разсейва се, престава да съществува, става маловажен, и това ще продължава докато продължава да блести светещият скъпоценен камък на челото на Висена.

— Както виждате — продължи Микула, — ще се намери начин за борба и срещу този кашчей. Няма да тръгнем сами, няма да сме беззащитни. Но за начало трябва да избием тези бандити!

— Микула е прав! — извика брадаткото от Порог. — Какво значение има дали с магия или без? Към прохода, момчета! Да видим сметката на кашчея!

Тълпата изрева в един глас, отблясъците на огньовете заиграха върху остриетата на вдигнатите коси, пики, брадви и вили.

Корин си проби път през тълпата, отстъпи към края на гората, намери котлето, закачено над огъня, паница и лъжица. Изгреба от дъното на котлето остатъците от прегорялата каша от пръжки. Седна, сложи паницата на коленете си и започна да яде бавно, плюейки люспите от ечемик. След малко почувства нечие присъствие.