Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 17

— Бях против покушението срещу теб — каза той. — Сега виждам, че с право. Ако ти кажа, че кашчеят е смъртта, пак ще тръгнеш към прохода, нали?

— Да.

Кехъл се изправи, извика на коня си и се понесе към своите. След минута конниците, строени в колона и обкръжили каруцата, тръгнаха към пътя. Микула вече беше до своите хора. Говореше нещо, успокояваше брадаткото от Порог и останалите, жадуващи кръв и отмъщение. Корин и Висена наблюдаваха безмълвно преминаващия покрай тях отряд. Конниците яздеха бавно и гледаха право пред себе си, демонстрирайки спокойствие и студено презрение. Единствено Кехъл при преминаването си леко вдигна ръка в прощален жест, поглеждайки Висена със странно изражение. После рязко пришпори коня, излезе начело на колоната и се скри между дърветата.

VII

Първият труп беше проснат до самия вход на пещерата, притиснат между чували с овес и купчина сухи клонки. Коридорът се разделяше на две, веднага след разклонението лежаха още двама — на единия главата му беше почти напълно размазана от удар с боздуган или тъпата част на брадва, вторият беше покрит със засъхнала кръв от различни рани. И тримата бяха хора.

Висена свали превръзката от челото си. Диадемата излъчваше блясък, по-ярък от светлината на факел, и осветяваше мрачните вътрешности на пещерата. Коридорът водеше до голяма зала. Корин тихо подсвирна през зъби. До стената бяха наредени сандъци, чували и бъчви, издигаха се купчини от конски сбруи, кожени дисаги, оръжия, инструменти. Няколко сандъка бяха разбити и празни. Други бяха пълни. Корин се приближи и видя матовозелени късчета яспис, тъмни парченца жадеит, ахати, опали, хризопрази и други камъни, чиито имена не му бяха известни. Върху каменния под, проблясващ от пръснатите тук-таме златни, сребърни и медни монети, лежаха безразборно разхвърляни връзки кожи — боброви, рисови, лисичи, росомахови.

Висена, без да се спре нито за миг, се насочи към по-далечната галерия — много по-малка и мрачна. Корин я последва.

— Тук съм — обади се тъмната, неясна фигура, легнала на земята, върху купчина парцали и кожи.

Приближиха се. Завързаният човек беше нисък, плешив и дебел. Половината му лице беше покрито с огромна синина.

Висена докосна диадемата си и халцедонът мигновено пламна ярко.

— Това не е необходимо — рече завързаният. — Познавам те. Забравил съм как се казваше. Знам какво носиш на челото си. Не е необходимо, казвам ти. Нападнаха ме докато спях, взеха ми пръстена, унищожиха жезъла. Безсилен съм.

— Фрегенал — каза Висена. — Променил си се.

— Висена — промърмори дебелакът. — Спомних си. Мислех, че ще пратят мъж, затова изпратих Маниса. Моята Маниса щеше да се справи с мъж.

— Но не се справи — похвали се Корин, оглеждайки се. — Макар че трябва да отдам дължимото на покойницата — направи най-доброто, на което беше способна.

— Жалко.

Висена огледа пещерата, уверено се насочи към ъгъла, преобърна един камък с върха на ботуша си и извади от дупката под него глинено гърне, завързано с омазнена кожа. Фрегенал я гледаше злобно.