Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 12

Петият вран се въртеше насред двора, опитвайки се да удържи танцуващия си кон, който се беше подплашил от горящата ковачница. Вдигнал бойната си брадва, конникът се оглеждаше, колебаейки се. Най-накрая изкрещя, удари коня с шпори и се нахвърли върху вкопчения в конската грива дребосък. Микула видя как дребосъкът сваля качулката си и изтръгва превръзката от челото си, и разбра грешката си. Девойката тръсна буйните си червени коси и извика нещо неразбираемо, протягайки ръка към атакуващия я вран. От пръстите й бликна тънка струя светлина, блестяща като живак. Вранът излетя от седлото, описа дъга във въздуха и се стовари върху пясъка. Дрехите му димяха. Конят му, удряйки в земята и с четирите си копита, цвилеше, тръскайки глава.

Високият вран със слънцето на шлема, приведен, бавно отстъпваше от светлокосия към горящата ковачница, протегнал напред двете си ръце, в дясната от които държеше меча. Светлокосият подскочи, оръжията им се срещнаха веднъж, втори път. Мечът на врана полетя встрани, а самият той увисна напред с главата, върху пронизалия го меч. Светлокосият отстъпи, дръпна меча си и го изтръгна. Вранът падна на колене, наклони се и заби лице в земята.

Конникът, съборен на земята от светкавицата на червенокосата девойка, се надигна на четири крака, опипвайки наоколо в търсене на оръжие. Микула се по съвзе от изумлението си, направи две крачки, вдигна тоягата и я стовари върху шията на падналия. Изхрущя кост.

— Излишно — чу той съвсем отблизо.

Девойката с мъжки дрехи беше зеленоока, с лунички. На челото й блестеше странно украшение.

— Излишно — повтори тя.

— Благородна госпожо — изрече със заекване ковачът, хванал тоягата си като гвардеец алебарда. — Ковачницата… Запалиха я. Убиха момчето, заклаха го. И Радим. Заклаха го, главорезите. Госпожо…

Светлокосият преобърна с крак тялото на високия вран, огледа го, после се приближи към Микула, прибирайки меча си.

— Е, Висена — каза той, — сега вече несъмнено съм замесен. Само едно ме притеснява — дали съсякох тези, които трябва.

— Ти ли си ковачът Микула? — попита Висена, вдигайки глава.

— Да. А вие от Друидския кръг ли сте, благородна госпожо? От Майена?

Висена не отговори. Гледаше към края на гората, към приближаващите се на бегом хора.

— Тези са свои — каза ковачът. — От Ключ.

V

— Видях сметката на трима! — ревеше чернобрадият главатар на групата от Порог, като размахваше коса с дълга дръжка. — Трима, Микула! Бяха плъзнали из полето да търсят девойки, и ние там ги… Единият едвам успя да се измъкне, скочи на коня си, кучият син!

Хората му, скупчени на поляната около огньовете, поръсващи черното небе с точици летящи искри, викаха, гълчаха, размахваха оръжия. Микула вдигна ръка, призовавайки към тишина, за да изслуша поредните съобщения.

— Вчера при нас пристигнаха четирима — рече старият, слаб като върлина кмет на Качан. — Подир мен. Сигурно някой им е казал, че съм се спогодил с вас, ковачо. Едвам успях да се кача на тавана на плевнята, издърпах стълбата горе, сграбчих вилата и се развиках: „Идвайте, кучи синове, кой ще е първият!“. Ако се бяха хванали да палят плевнята — край с мен, но хората не се сдържаха, тръгнаха в тълпа срещу тях. А те — на конете, и в бой. Двама от нашите паднаха, но свалиха един от тях от седлото.