Читать «Неспокойкото» онлайн - страница 23

— Мога да ви помогна! — искрено каза Трикс.

— Не. С нищо не можеш да ни помогнеш, Трикс Соийе, наследник на херцог и ученик на магьосник. Почини си, събери сили и си тръгвай за вкъщи. Утре през оазиса ще мине керван, който носи подправки към твоята страна. Всеки керванджия ще се радва да наеме магьосник — за охрана и да помага по пътя. Успех, магьоснико!

— Татко, но аз се постарах! — възкликна Елин. — Нима дори няма да опитаме…

— Не бива да се намесват слаби във войната на силните — наставнически каза Зуа. — Тръгваме! До Дахриан е цял ден полет!

Елин хвърли разстроен поглед към Трикс. Трикс също толкова разстроено сви рамене.

Междувременно драконите потеглиха на път. Сред дърветата на оазиса имаше разчистена (и изглежда не без помощта на огън) широка просека. Първи по нея се затича Зуа Хамид Мируа, като смешно подскачаше на двете си лапи, без да смее да разпери крила, докато не напусна пределите на оазиса. Последваха го братът и сестрата на Елин. После и майка му.

— Извинявай, че така се получи… — промърмори Елин и хукна след семейството си.

Един след друг драконите се издигнаха в небето. Направиха няколко кръга над оазиса, изчаквайки забавилия се Елин (сенки като от тъмни дъждовни облаци покриха Трикс), и се устремиха на изток. Минута по-късно за драконите напомняше само леката миризма, витаеща във въздуха.

— Аннет, ти нещо разбра ли? — попита Трикс, свали мантията си и я просна на камъка да съхне.

— Ами, първо, дългът на честта на Лапад е изплатен — практично заключи Аннет. — Ти се отзова на призоваването и няма значение, че после са се отказали от услугите ти. Второ, не те изядоха. Всъщност това е дори на първо място! Трето, в Самаршан така или иначе се задават сериозни неприятности. И трябва по-бързо да се изнесем оттук.

— Но така не се прави! — възмути се Трикс. — Това е все едно да четеш летопис за рицар, който е тръгнал да се бие с великан… а в първата кръчма му казват: „Великанът е прекалено голям, няма да се справиш с него…“ и рицарят се връща в замъка си. Такова не се случва!

— О, това всъщност се случва непрекъснато! — ухили се Аннет.

— В летописите никъде не пише такова нещо.

— Разбира се. Щастливи са тези хора, за които не пишат в летописите. Те не са умрели по време на чума, не са изгорели по време на пожар, не са извършили подвизи на война, не са прекарали петдесет години в тъмница и не са паднали, пронизани от копие в турнир. Сутрин те отиват на работа, след работа пият по чаша бира с приятели, след това помагат на сина си да издялка свирка, а на дъщеря си да си сплете косата, после обсъждат с жена си плановете за почивните дни и си лягат. Слушайки историите за войни и приключения, те ахкат, клатят глави и казват: „Колко е хубаво, че всичко това не се случва на мен!“ Животът им тече скучно, мирно и дълго. И когато умират от старост, за тях скърбят само безбройните им деца, внуци и правнуци.