Читать «Нескопоското» онлайн - страница 37

Неудачникът търговец, който всеки ден кълне съдбата си, би могъл да бъде най-преуспяващият скулптор на този свят. Играчът на зарове, на когото все не му идва ръка, би могъл да преуспее, ако отглежда лалета. Земеделецът, чиито посеви сушата изгаря, би преуспял в състезанията с лъкове, които се провеждат в славния град Ангурин, в най-ветровитата, дъждовна, студена и безлунна зимна нощ.

Причината, късметът да помага на даден човек в определени начинания, е твърде занимателна. Ако можеше да стане широко известна, тя би обърнала живота на много хора в по-добра посока. За съжаление, самият Абуир — учен от горещия Самаршан, който от двадесет и пет години се занимаваше с този въпрос, беше изключителен неудачник. Когато загадката беше на път да се реши, развълнуваният учен обърна запаления светилник върху работната си маса и пожарът погълна цялата му лаборатория, заедно с всички изследвания.

Разочарован, Абуир скъса завинаги с науката, отиде в планината, там се присъедини към една свирепа групичка и само след две години се прослави като най-страшния, неуловим и късметлия разбойник, когото светът беше познавал.

Така че никой, дори и Трикс, не знаеше къде се крие неговият късмет. И в кой момент можеше да го изостави. Колкото и да е печален този факт, ние също няма да узнаем истината…

Трикс вървеше по крайбрежната улица и зяпаше красивите къщи. Колкото повече се отдалечаваше от рибарите и алхимиците, толкова по-красиво ставаше наоколо. Пред домовете се появиха китни градинки и зелени морави, самите сгради бяха с големи балкони и тераси, подпираха ги колони, покриваха ги ярки лъскави плочи и бяха украсени с изящни дърворезби. Прозорците бяха от стъкло, а самите стъкла — чисти, без мехурчета и пукнатини. В малките паркове, в тревата играеха малчугани, наглеждани от строги гувернантки, облечени в дълги поли, с шарени чадърчета в ръцете. Навсякъде се виждаха продавачи, които тикаха количките си, отрупани с най-различни сладки изкушения, плодове и бутилки с жълта лимонада. Трикс, който открай време си падаше по сладкото, си купи голямо парче фъстъчена халва и едно шише лимонада и седна на парапета. Отчупи парченце от лепкавата сладост и се загледа замислено към княжеския замък.

Дали още сега да не отиде при регента?…

Или да отседне в някой хан, да поотпочине, да отиде на баня, да си купи прилични и чисти дрехи, за да изглежда достойно, както подобава на положението му на съхерцог в изгнание?

Сложен въпрос! Според хрониките, някои хора в неговото положение не считаха за уместно да се престарават в и се явяваха, каквито си бяха — мръсни, раздърпани, разкървавени, с което за сетен път подчертаваха драмата на своето положение. Но други изгнаници предпочитаха да се пооправят, преди да се явят, за да покажат, че духът им не е сломен, а благородството им — непокътнато…

Размисълът на Трикс беше прекъснат от появата на двама млади господа с вид на бохеми, които си приличаха, досущ братя. Младежите бяха шестнайсет-седемнайсет годишни, обути в панталони от зелено кадифе, облечени в копринени ризи с дантелени яки и маншети и къси кафяви елечета. Златистите им букли се подаваха изпод шапчиците, от които стърчаха по три перца — синьо, червено и зелено. И двамата държаха в ръцете си папки, издути от листове хартия, а от джобовете върху гърдите им се подаваха като пъстро ветрило цветни моливи. Дори за Трикс не представляваше никаква трудност да се досети, че са ученици от великата гилдия на художниците.