Читать «Нескопоското» онлайн - страница 33

— Предавам се! — развика се къдравият, падна назад в калта и изпусна пръта. — Предавам се! Предавам се! Не можеш да биеш паднал човек!

Трикс се спря. Истинският рицар проявява благородство дори когато врагът му е с долен произход.

— Да не си посмял повече да заставаш на пътя ми! — страховито изрече Трикс. — Ясно ли е?! И само да сте обидили това… — той погледна към малкия, който с огромна радост подхвана тоягата на сразения противник — … това невинно дете! Тогава аз ще се върна и ще ти строша и ръцете, и краката!

— Какво невинно дете е този?! — възмути се къдравият, като с едната си ръка разтриваше коляното си, а с другата се държеше за корема. — Той хем не живее тук, хем се мотае по пристанището… Рибарите не дават да го бием — разправят, че бил малък… Като е малък, да ходи да проси пред някоя черква!

Трикс вдигна кола си.

— Хубаво, няма да го закачаме! — извика главатарят, бързо се измъкна назад и се опита да стане. — Да беше казал, че владееш смъртоносни хватки!

Трикс погледна гордо своята тояга, метна я на рамото си и изрече наставнически:

— Мен са ме учили да се бия най-добрите майстори от северните планински манастири. Ясно ли ти е?

— И аз така си помислих… — Къдравият стана и погледна мрачно към своите приятели. — Не биваше така… пред всички… Сега ще трябва да фрасна на всеки от тях по един в зъбите, за да не ми се ежат…

Трикс и неговият сияещ от щастие спътник минаха покрай сразените грабители, без да им обръщат повече внимание. А те ги гледаха с уважение и страх — видимо победеният им водач се славеше до този момент с бойните си умения.

— Ти защо ходиш на кея, щом не бива? — попита Трикс.

Момчето изсумтя и не отговори. Впрочем, даже на неизкушения в житейските дела Трикс му беше ясно, че такива места като рибния пазар, където ловкият малчуган би могъл да изкара някоя и друга пара, благодарение на острия си нюх, в Дилон не бяха чак толкова много на брой.

— Как се казваш? — попита Трикс.

Момчето мълчеше.

Трикс повтори въпроса с малко по-висок тон.

Малкият въздъхна и изрече:

— Халанбери.

— Кръстили са те на древния герой, който е сразил дракона в Сивите планини? — попита Трикс. — Да не би да си от благородническа фамилия?

— Аха… — Хлапакът подсмръкна. — Баща ми е придворен музикант, на пияна глава ме е кръстил така.

— Защо на пияна глава? Това е славно име! Как беше… — Трикс сбърчи чело. — „И замахна с меча си Халанбери, и завиха в клисурите зверовете горски, и се изви към небесата глас на жена, а от белите й рамене се търкулна главата й…“ Словоредът е архаичен, но героят е истински!

— Аха… Знаеш ли как ми се подиграват заради това име? — тъжно каза момчето. И занарежда с преправен глас: „Уби ли дракона, Халанбери? Или само неговите трийсет дъщери?“

— Ясно — промърмори Трикс и за пръв път се замисли над съдбата на хората, които носеха имена на герои. — Тогава как те наричат?