Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 14

— Майка ти знае ли, че си навън, синко?

Веднага разбра, че забележката бе постигнала целта си да подразни младока. Наслади се на усещането и реши да му набие в главата превъзходството си. Предпочете да продължи с играта.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да обърнете и да напуснете мястото, като следвате знаците, сър. Съвсем ясни са. Може би, ако си бяхте сложили очилата, нямаше да ги пропуснете преди малко, сър?

Сега бе ред на Шармън да се подразни, въпреки че се възхити на куража на момчето. Обичаше сарказма — това беше любимият му вид хумор. Но никога не бе разумно да ядосваш детектив, особено такъв ненормален като него. Щеше да изчака да си го върне на копеленцето. Каквото повикало, такова се обадило.

Извади полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си и я завря в лицето на младежа.

— Детектив Шармън. Значи искаш да следвам знаците, а, синко?

Момчето изглеждаше изненадано и малко нервно.

— Съжалявам, сър, не ви познах.

Думата „сър“ го ядоса още повече.

— Не съм „сър“, а „сержант“. Не ви ли учат на такива работи в колежа вече? Или още не си дорасъл да четеш?

— Не, сър, сержант, тоест, да. Съжалявам, сержант.

Шармън пъхна картата си обратно в джоба и включи колата на скорост. Преди да потегли обаче, изстреля последен куршум в жертвата си.

— Няма достатъчно полицейски конуси. Искам повече. Това е убийство, за бога, конусите са от първостепенно значение. — Видя, че бе накарал момчето да се задейства.

— Веднага ще се погрижа, сър, сержант.

— Не, синко, не се грижи, а го свърши — поклати глава саркастично той. — Искам действие. Захващай се с проклетата работа!

— Да, сержант.

— Добре, като свърша, искам отвън да има много повече конуси. Ще съм си сложил очилата, така че ще мога да видя, ясно ли е?

Младият полицай кимна нервно, докато Шармън потегляше по алеята, водеща към къщата. Обърна се и погледна през задното стъкло. Можеше да се закълне, че младокът му показва пръст. Засмя се. И той би постъпил по същия начин.

Когато се приближи до къщата, забеляза свободно място за паркиране точно отстрани на алеята, близо до входната врата. Отби в него. На слизане от колата към него се приближи още едно ченге с бебешко лице.

— Съжалявам, сержант — поне този път го бяха разпознали, — но това място се пази за главен инспектор Адамс.

Единственото, което мразеше повече от това тъпаци с бебешки лица да му дават акъл, беше скапаният главен инспектор Адамс. Според Шармън той си бе издействал настоящия пост на гърба на две жени — Хариет Фармър, за която трябваше да признае, че въпреки пола си е дяволски добър полицай, и патоложката Саманта Райън. Но и Стан, като всички от управлението, искаше да се намърда под полата й, затова не можеше да го вини за същото. Въпреки че тя имаше репутацията на ледена девица, Адамс явно я бе разтопил. Но не се ожени за нея, а за другата хубавица от отдел „Палежи“. Странно, мислеше си Шармън, защото той самият би предпочел патоложката. Може и да беше студена, но в нея имаше нещо — е, не беше съвсем сигурен какво, но определено имаше нещо. Озъби се на униформения полицай пред себе си: