Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 16

За пръв път не можа да измисли остроумен отговор. Може и да беше малко грубоват, но възприемаше работата си сериозно и знаеше, че е в нарушение.

— Съжалявам, не се сетих. Нямате ли някой подръка, а?

Все още ядосан, онзи пъхна в ръката му гащеризон и калцуни.

— Гледай да не се повтаря, Стан.

Не беше сигурен дали харесва Фланъри, но го уважаваше, а според него това стигаше. Облече се набързо.

— Тежка нощ.

— Не са ли такива всичките, Стан — поклати глава колегата му. — Накрая ще те довършат.

Колин остана като страж на вратата, докато Шармън се приготви напълно, после се отдръпна.

— Вече можеш да минеш, сержант.

Кимна и влезе. Стаята беше обляна в светлина от множеството лампи, поставени из нея, а криминалистите бяха навсякъде.

Странно как се бяха променили нещата с годините. Доскоро не беше и чувал за специалисти по събиране на улики от местопрестъплението. А сега бяха цял отдел. Когато постъпи на работа, имаше патолог, обикновено мъж на средна възраст със сако от туид, най-често пушещ цигара или предъвкващ сандвич над трупа, а също и няколко детективи, струпани в последния момент, за да събират доказателства — това беше целият екип, с който разполагаше. Сега всичко бе оставено на отдел от криминалисти и се вършеше много умело и професионално. Не беше зле, хората на Фланъри, изглежда, постигаха резултати.

Огледа мястото. Медоуз вече бе там и си бе придал възможно най-строг вид. Двама специалисти правеха снимки по нареждане на доктор Райън, а трети заснемаше всичко с видеокамера. Медоуз се приближи до Шармън и зашепна в ухото му. Всички, с изключение може би на патоложката, шепнеха, и въпреки организирания хаос, който цареше на местопрестъплението, то винаги изглеждаше обгърнато от странна тишина. Не можеше да проумее защо, но му се струваше, че просто така е редно. Нещо като знак на почит.

— По дяволите, Стан, сякаш са те влачили през храстите! Не се ли сещаш да се обръснеш? Ще се подмладиш. Шефът ще дойде всеки момент и тогава искам да излезеш през задния вход. Само да те погледне, и ще загуби вяра във всички нас.

Шармън не му обърна внимание, очите му инстинктивно бяха привлечени от леглото. Върху него лежеше млада и някога красива жена, гола, с разперени ръце и разтворени крака, вързани към четирите колони в ъглите му. Светлата й коса закриваше част от лицето и се спускаше върху чаршафа. Имаше деликатно, атлетично тяло с плосък корем и твърди, високи гърди. Явно красавица приживе, сега лицето й бе почерняло и подпухнало почти до неузнаваемост. Около шията й имаше нещо като примка, врязана така дълбоко в плътта, че кожата образуваше гънка около нея и въжето трудно се забелязваше.

Шармън погледна Сам, която вече бе стигнала до средата на коментара си. Наистина беше хубава жена. За него и за повечето му колеги беше загадка защо Адамс я бе зарязал заради Уебър. Ребека може и да бе по-млада, но у доктор Райън наистина имаше повече дълбочина.

Изчака я да свърши. Знаеше, че няма да й е нужно много време. Никога не се мотаеше на местопрестъплението, оставяше другите да вършат това. Правеше си само основни бележки и си тръгваше. Същинската й работа бе медицинската експертиза. Да я наблюдаваш как я прави, бе все едно да наблюдаваш човек на изящните изкуства. Действаше умело, нищо не й убягваше и знаеше как да отличи обикновеното от необикновеното.