Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 13

— Явно е било само за членове на парламента.

Сам се питаше дали в полицията нямат списък на любовниците му с адресите им. Сигурно щеше да им е необходим.

— Кой я е открил?

— Икономката, някоя си госпожа Уодъм, която очевидно работи за семейството от години. Родом е от Хистън. Била е на служба при Кларк, когато бил в „Джонс“.

— Доста път е от Хистън.

— Мъжът й я оставя всяка сутрин и я взема вечер. Открила трупа малко преди шест тази сутрин и се обадила в местната полиция.

— Шест часа, божичко, не е ли много рано? Не им ли пречи шумът?

— Освен всичко, тя е и готвачка. Пристига навреме да приготви закуска за себе си и останалата част от персонала, преди да започнат работа.

— Колко души наброява той?

— Четирима, с госпожа Уодъм. Има някакъв шофьор-майстор, каквото и да означава това.

Неодобрителният му и осъдителен тон я развесели.

— Заема къщичката зад имението. Освен това имат и градинар, който живее някъде в селото, но работи само почасово, а също и чистачка, която идва около девет часа.

Фланъри я насочи през гигантското антре нагоре по двойното стълбище към главната спалня. Вътрешността на къщата беше толкова внушителна, колкото и фасадата. Оригинални произведения на изкуството, съвременни и старинни, красяха стените, а подът, масите и бюфетите бяха отрупани със скъпи антики. Не беше по нейния вкус, но беше изискано. Пари и стил — не би очаквала подобно нещо от човек като Кларк. Може би той бе по-сложна личност, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но, от друга страна, сигурно бе възложил дизайна на интериора на някой друг. Въпреки че винаги мислеше само хубави неща за хората, които й бяха приятни, Сам мразеше да го прави за онези, които не й допадаха. Беше си недостатък, но си го харесваше.

На Шармън му бе нужен половин час, за да стигне от едностайния си общински апартамент в Арбъри до зеления Гранчестър, местообитание на средната класа. Обикновено му отнемаше два пъти повече, но беше рано и нямаше трафик. Кеймбридж, като всяко друго място, страдаше от твърде много хора в твърде много коли, затова пътуването по свободните пътища бе приятно разнообразие.

Пристигна насред обичайния хаос, присъщ на ранната фаза на всяко разследване на убийство. Хора, коли и микробуси навсякъде. Униформени детективи, които си придаваха важност, която всъщност им липсваше. Облеченият в бяло екип от криминалисти тичаше насам-натам с найлонови торби, пълни с бог знае какво, а почти върху всичко се опъваха безкрайни ролки от бели ограничителни ленти. Журналистите се бяха струпали, но след като погледнаха колата му и разбраха, че не е важен, го игнорираха, а той това и искаше. Когато се приближи до главната порта, млад полицай го спря и застана пред колата му. Шармън отвори прозореца и младежът се наведе над него.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Не харесваше униформените даже и по времето, когато самият той бе такъв, и най-вече не му се нравеха онези, които не го познаваха. Считаше се за нещо като легенда в кеймбриджкото полицейско управление. Беше извършил повече арести, бе възстановил повече вещи и имаше повече награди от всички останали мързеливи копелета, взети заедно. Затова го дразнеше, когато някое хлапе, което още имаше мляко около устата, не го разпознаеше. Всичките бяха безнадеждни според него. Вдигна поглед към лицето на младия ентусиаст. „Божичко, помисли си, вече ни пращат и деца.“