Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 120

— Съвсем малко — въздъхна той. — Истинското му име е Алекс Джонсън. Цял живот се забърква в неприятности. Училище за малолетни закононарушители, изправителен дом за малолетни и затвор. Осъждан за почти всичко, за което се сетите. Това е. Мести се, трудно е да го откриеш, нали разбирате?

— Ами приятели? — Хъд се наведе напред, когато чу информацията.

— Винаги е арестуван сам. Не ни е известно да има партньор.

Сам чувстваше, че губи надежда.

— А някакви данни от разузнаването, които да ни дадат някаква следа към негови съучастници?

— Никакви, освен тези, които вече ви дадох — поклати глава отново Флеминг. — Както казах, той е скитник и самотник.

Сам се чудеше какво друго да каже. Полицаят или не знаеше много за престъпника, или не желаеше да разкрие каквото му бе известно на тримата представители на заподозрян в убийство, бил той приятел или не.

Флеминг прекъсна мислите й със своя въпрос.

— Съжалявам, че трябва да ви питам, но от бележката, която получих от Стан, останах с впечатлението, че може вече да знаете къде е.

Сам не знаеше как да отговори. Ако кажеше твърде много, можеше да издаде местонахождението на Спейд и никога да не получат възможност да разговарят с него. Укриването на сведения бе криминално деяние и можеше да я забърка в повече неприятности от настоящите. Като че ли отгатнал дилемата й, Флеминг й предложи приемливо разрешение.

— Защо да не направим така: отивате и се виждате със Спейд, където и да се намира, и получавате необходимите на Стан сведения. След като си тръгнете, ми се обаждате, казвате ми къде е и ще идем да го задържим. По този начин вие ще си получите вашето, а аз ще арестувам един убиец. Справедливо, нали?

Полицаят седна и зачака отговора й. Тя огледа набързо лицата на двамата си спътници в търсене на някакво хрумване, но не откри нищо. Върна поглед към Флеминг.

— Добре, договорихме се. Но без номера. Пътят беше твърде дълъг, а свободата на Стан може до голяма степен да зависи от онова, което ще научим при срещата си със Спейд.

Флеминг постави ръка на сърцето си.

— Имате думата ми. Харесвам Стан, помагал ми е неведнъж. Не бих сторил нищо, застрашаващо свободата му. Имайте ми доверие.

Сам се усмихна, чувствайки се по-уверена. Ако не друго, приятелите на Стан поне бяха лоялни.

Веднага щом приключиха разговора с детектив Флеминг, те се отправиха към Дис. Сам все още не бе имала възможност да поговори с Кейт за спречкването им на закуска, но се надяваше, че по-късно ще може. Пътуването до Дис бе по-кратко, отколкото си беше мислила. Имаше късмет и по някаква причина дългите опашки от влачещи се автомобили, на които се натъкнаха на път за Кингс Лин, просто липсваха. Когато влязоха в малкия пазарен град, тя подаде на седналата до нея Кейт нескопосаната карта, която Крос й бе дал. Едновременно с това стисна ръката й, нещо като извинение за случилото се по-рано. Кейт я погледна и й се усмихна. Сам почувства облекчение. Знаеше, че не заслужава прошката.

— Можеш ли да следваш картата до караваната на Спейд?