Читать «Непознати без лица» онлайн - страница 108

— Добро утро, Тревър.

Той вдигна поглед и свали очилата си.

— Добро утро, Сам. Радвам се, че си тук.

Патоложката прекоси стаята.

— Така не се налага да изпращаш да ме викат. Заприличваш повече на директор, отколкото на патолог, Тревър.

Стюърт се изправи и отиде до кафемашината в далечния край на стаята.

— И кой е виновен? Кафе?

Сам се настани на доста хубавото му канапе.

— Да, благодаря. Да разбирам ли, че имаш предвид миналата нощ?

Той започна да налива кафето.

— Между другото. — Занесе чашите и седна до нея в края на канапето. — Та откъде да започна?

Тя повдигна вежда и се приготви.

— Съжалявам, че ще ти прозвучи изтъркано, но защо не започнеш от началото?

— Добре. Какво правеше заподозрян в убийство в къщата ти миналата нощ?

Подразнена от въпроса, Сам реши да запази самообладание.

— Не беше заподозрян при пристигането си, а чак когато си тръгна.

На Стюърт не му допадаше отношението й, но за момента не му обърна внимание.

— Предупредих те, че Шармън не е стока, казах ти да се пазиш настрана от него.

— С кого общувам и с кого не, изобщо не е твоя работа, Тревър. Ти си ми шеф, не баща.

— И като твой шеф съм длъжен да ти изтъкна, че си обществена фигура и действията ти стават обект на интерес от страна на обществото. Вече имахме един инцидент с вестниците и не са ни нужни други, нали?

Сам чувстваше как се разярява все повече от отношението му.

— Не нося друга отговорност за неприличните снимки във вестника, освен задето отворих вратата на собствената си къща. Стан Шармън не е осъден за нищо и много се съмнявам, че ще бъде.

— Главен инспектор Адамс е на друго мнение — прекъсна я Стюърт.

— А както знаем, при вероятността да стане следващият заместник главен началник, не е възможно да греши.

Стюърт се изправи и закрачи, което винаги бе лош знак.

— Той оглавява разследването и мнението му има някаква тежест.

— И все пак това не значи, че е прав, нали?

— Но не значи и че греши.

Сам усети, че разговорът се върти в кръг, и се опита да смени темата.

— Успя ли да извършиш втората аутопсия на момичето?

— Да. — Той започна да влачи крака.

Усещаше по поведението му, че има проблем.

— И?

— Боя се, че не съм съгласен с твоите открития.

Чувстваше, че всичко започва да й се изплъзва.

— С кое, че е момиче или че е била убита?

— Че е била убита.

Сам се изправи внезапно с почервеняло лице.

— А според теб от какво е белегът на реброто й?

— Плъхове. Не виждам разлика между белега, на който отделяш такова внимание, и другите вдлъбнатини, които открих по тялото.

Сам взе чантата си и за миг Стюърт си помисли, че ще го удари.

— Това твое мнение ли е, Тревър, или на новия ти приятел Том Адамс? Наистина си се продал, нали?

— Не съм заслужил този упрек! Виж, нали трябваше да си в отпуск? Защо не приключиш с това и не се върнеш другата седмица? Може да го обсъдим много по-спокойно.

Сам го изгледа гневно, преди да тръгне към вратата.

— Не е нужно да се безпокоиш за връщането ми, Тревър, защото напускам!