Читать «Необикновен моряк» онлайн - страница 5

— Ще ми заповядва той! — възмутено изрече тя, докато ставаше от койката. — И си въобразява… — Облече се набързо. — … че ще му играя по свирката! — Преметна на лакът пуловера. — За какъв се мисли? — Тихичко се измъкна навън и възмутена от дън душа тръгна към лодъчната палуба. — Ще ми нарежда да го чакам в четири през нощта!

Но бе подранила. Чукаха седем камбани и тя седна до лодките. Имаше да чака още половин час.

— Какво? — запита се тя изведнъж.

Ами… нищо. Нищичко. Всъщност и за двама им нямаше ни най-малко значение дали пак ще се срещнат. Не, глупости. Просто нелепо. Оставаше й само едно — да слезе и да си легне. Така подсказваше логиката. Студената, ясна логика.

И тя продължи да го чака.

Сякаш след цяла вечност камбанката звънна веднъж. Още двайсет минути. Тя чу как на кърмата вахтеният моряк крачи из влажната тъмнина. Потръпна и погледна луната. Приличаше на призрак, удавен в море от сивкав мъх.

Навярно бе задрямала; осемте удара на камбаната я стреснаха. Скочи и се озова в прегръдките на вахтения, който бе изникнал ненадейно, досущ като джин от приказката за Аладин. Той я целуна съвсем лекичко. Имаше право. Наистина бе център на вселената.

После ненадейно я бутна назад и тя седна до лодката доста тромаво.

— Слушай, Кикиморо — започна той без предисловия, — аз не съм кой да е. Вече нямам представа с колко точки водя в тая игра. Натрих ти носа повече, отколкото заслужаваш — е, стига ти толкова вече — и дори тази вечер те шамаросах без да се извиня, макар че си беше напълно заслужено.

— О, Айвън…

— Ще бъдеш ли така добра да си държиш затворено декоративното лицево отверстие, или аз да ти го затворя? Както казвах, преди да ме прекъснеш тъй невъзпитано, не съм кой да е. Сега ще ти обясня защо. Леля ти Хагар е моя приятелка, беше приятелка и на покойния ми баща. Тя е много умна делова дама, нищо че носи онези ужасни рокли. Не знам дали някога си била в състояние да я оцениш, но й дължиш много повече, отколкото предполагаш. Един Господ знае защо, но тя много те обича. От теб зависи да й се отплатиш. Аз ще ти помогна.

— О, така ли? — отвърна Джой с леден глас и топлината на неговата целувка изведнъж отлетя от устните й. — И кой си ти?

За пръв път в гласа му прозвуча изненада.

— Ами че аз съм Винс Рандъл. Бъдещият ти съпруг. — Без да обръща внимание на смаяното й възклицание, той продължи: — Сигурно не си чувала за онази част от завещанието, в която баща ти нарежда когато попаднеш в среда, където няма значение какво ще счупиш и колко ще побеснееш — тоест тук — някой да бъде назначен за временен ангел-пазител. И на сцената излизам аз. Според инструкциите на леля ти трябваше да те ядосвам колкото се може повече, докато осъзнаеш колко си глупава. През първите три дни нямаше нужда да се намесвам; личеше от пръв поглед. Когато взе да ти става приятно, дойдох аз и провалих всичко.

Тя докосна ръката му.