Читать «Необикновен моряк» онлайн

Теодор Стърджън

Необикновен моряк

Подпряла брадичка с юмрука си, Джой се облягаше на перилата и гледаше към хоризонта. Беше една от онези нощи, когато човек благославя морето. Грееше пълна луна и изящни вълни плавно се носеха към нея, повлекли подир себе си непроницаемо черни сенки. От време на време лек ветрец с дъх на Флорида и чиста сол дръпваше непокорно кичурче коса изпод копринената забрадка на Джой. Двете бяха едно цяло — Джой и нощта. Двете бяха еднакво красиви, нежни и топли… и също тъй еднакво прикриваха невидимата си сила под лунни мечтания.

Почти под нея един делфин подскочи край кораба и мощният плясък я стресна.

— Бягай, приятел — тихо му каза тя. — За теб този кораб може и да е играчка, но за мен е затвор. Просто нямам представа за какво ти е този стар, мръсен танкер, като си имаш простора. Бягай, приятел.

— Абе, знам ли — обади се тихо някой до нея. — И ти да беше киснала деветнайсет години в солена вода, нямаше да си наясно.

Тя подскочи и ахна.

— Как… кой… откъде накъде се промъквате зад хората?

— А вие откъде накъде ми окупирате личната Стена на плача?

— За ваше сведение, моряко — осведоми го тя, — в момента използвам законното си право на усамотение, което ми бе отнето по най-груб начин. — Огледа го високомерно. Имаше лице на мечтател и ръце на борец. Останалото беше високо и стройно, без грам излишна тлъстина. — Доволен ли сте сега?

— Съвсем не — любезно отвърна той. — Този кораб не е пътнически и никога няма да бъде. Обикновен бензиновоз. Но всеки път щом някоя едра риба завърти телефоните и ни спусне парашутист, въпросният парашутист незабавно заграбва всички привилегии, предназначени за командирите и свободния екипаж.

— А вие сте?

— Обикновен моряк от нощната вахта, на вашите услуги в разумни граници.

— Обяснете — каза тя с нежно гласче, издаващо, че е на път да изгуби търпение.

— С удоволствие — отвърна той и скромно добави: — Както разбирате, удоволствието ще е докато съм тема на разговора.

— Напълно разбирам — процеди тя през стиснати устни. В тъмните й очи затрептяха огнени точици и тялото й потръпна от усилието да се владее. Досега не бе видяла добро от буйния си характер; нали тъкмо заради него бе тук, с този непоносим тип на някакъв гаден стар кораб.

— Всяка нощ в дванайсет без двайсет — продължи най-учтиво онзи проклетник — моят приятел от предишната вахта ме буди с думите: „Хайде на вахта“. Навличам гащиризона, грабвам каскета и идвам тук, на лодъчната палуба, където петнайсет минути душа вятъра и си казвам: „Чаровен…“

— Чаровен?

— Да, такъв съм, нали? Чаровен, драга госпожице… — Той безшумно събра петите на обувките с платнени подметки, каквито се носят на танкерите. — … Чаровен е скромната ми фамилия. Та, казвам си: „Чаровен, тази нощ ще вали“. Или пък: „Тази нощ няма да вали“. Винаги излизам прав и си казвам: „Чаровен, ти си страхотно момче“. После си припомням миналото и го намирам задоволително.

— Що за глупости ми говорите? — гневно избухна тя. Вече нищичко не разбираше, а това бе нещо ново за нея. Далеч по-яростни думи прииждаха в гърлото й, трупаха се върху езика, но той ги възпря само с едно движение — вдигна пръст пред устните си и се ухили широко. Тя се смири и отстъпи пет сантиметра назад. Той веднага се приближи с още десет. Стана й малко неудобно.