Читать «Необикновен моряк» онлайн - страница 3

— О, кораб! Туристически ли?

— Не, Джой, танкер с водоизместимост седем хиляди тона и трябва да кажа, че положих големи усилия, за да те вземат на борда. Един приятел на баща ти ми оказа лична услуга.

Точно тогава Джой избухна. Някакъв си гаден танкер! Докато беснееше, леля й седеше и слушаше търпеливо. Каза само:

— Това е положението, Джой. Баща ти изрично спомена в завещанието си, че аз трябва да избера този последен щрих от твоето възпитание. Ако приемеш преценката ми, няма какво повече да говорим. Но ако възразиш, ще бъдеш принудена да ме послушаш. Приготви си багажа.

Това бе последната капка. Но нямаше смисъл да се бунтува; знаеше го от безброй предишни мъчителни сцени. Набиеше ли си нещо в главата, леля Хагар никога не отстъпваше. А в случая за Джой бе просто невъзможно да избегне пътуването. Нито за миг не оставаше извън надзора на любезни, но твърди прислужници, а и леля Хагар лично я дебнеше с орлов поглед. Питаше се само що за смахната игра е това.

А когато стъпи на борда (не избяга в последния момент само защото огромната лимузина на леля Хагар се тъмнееше край кея и шофьорът изчака докато изтеглиха швартовите въжета), корабът се оказа доста приятен. Не искаше да го признае, но трябваше да бъде честна пред себе си. Капитан Ейвъри и главният механик, с които се хранеше, полагаха всички усилия да се държат любезно. След три дни тя взе да се успокоява, а на четвъртия вече беше съвсем нормална. И тъкмо сега трябваше да срещне този отвратително самодоволен моряк! Зачуди се дали да не каже на капитана, после реши да премълчи. Просто нямаше да му обръща внимание. Това беше най-доброто лекарство за самовлюбени типове.

— Ти си Принц Чаровен — каза тя на възглавницата.

После я цапардоса с все сила и заспа.

На другия ден стана рано, изпълнена с планове как точно да го пренебрегне. Щеше да го съсипе. Да смаже с оскърбителната си липса на интерес. Щеше… но кой знае защо нещата не потръгнаха. През цялата сутрин напразно се оглеждаше да го види. Какво ли не би дала, за да се разходи назад към моряшкото помещение и да надникне в бърлогата му. Но капитан Ейвъри бе поставил категорично условие: никакви разходки към кърмата.

Около единайсет часа тя не издържа. Уж случайно се вмъкна в щурвалната кабина и попита кормчията какво правят сутрин моряците от нощната вахта.

— Спят — тросна се той и й обърна гръб.

Почувства се ужасно, ужасно глупава.

След обяд го видя да боядисва съсредоточено люка на машинното отделение. Разсеяно се поразходи по горната палуба, спря над него и се загледа. Онзи мълчеше. Тя отлюспи с връхчето на обувката си парченце боя от парапета и небрежно го подритна във врата му. Той вдигна очи, погледна я и продължи да маже. Гневът я задави отново.

— Здрасти — каза тя най-любезно.

— Изчезвайте — отсече той. — Да не искате да ме уволнят?

— Да — отвърна тя и се прибра в каютата.

Ама че колосално нахалство! Какъв… какъв… не, просто нямаше думи. Повече нямаше да му проговори!

Твърде странно решение, като се има предвид, че точно в дванайсет без двайсет през нощта отново се озова на лодъчната палуба. Времето пак беше спокойно, но облачно и корабът тънеше в мрак. Откъм бакборта примигваше фарът на остров Тортугас. Лекият ветрец откъм кърмата само правеше въздуха съвършено неподвижен, тъй че всеки звук се разнасяше гръмко и тя ясно чу твърдите му стъпки още докато слизаше по трапа. Затаи дъх и зачака да зърне високата сянка, после бързо обърна гръб.