Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 83

С изключение на жаждата.

Вампирската ми същност реагираше на глада. Зъбите ми изгаряха в толкова мъчителна нужда, че щях да избухна в сълзи, ако можех. Кръвта се просмукваше във всичките ми мисли. Сънувах капката кръв, искряща като рубин, върху пръста на Кали, когато се бе порязала. Опушеният вкус на кръвта на младежката ми любов Клементайн Хавърфорд. Баща ми, умиращ на пода в кабинета си, и кръвта, разпростираща се около него, като алчни пръсти, багрейки всичко в мамещо тъмночервено.

Накрая всичко се свеждаше до кръвта. Вампирите бяха създания, олицетворяващи изгарящата жажда, предопределени да изсмукват кръвта от жертвите си. Очите ни им внушаваха да ни вярват, острите ни зъби разкъсваха вените им, а устните ни пресушаваха до капка източника на живота им.

Кръв…

Кръв…

Кръв…

Кръв…

Думата беше като натраплив шепот, като песен, звучаща в главата, изпълвайки всяка клетка на мозъка ми, обсебвайки всеки спомен с дразнещото си ухание.

И тогава един много познат глас ми заговори.

— Здравей, Стефан.

— Катрин? — изграчих. Думите едва се откъснаха от устните ми.

Успях да извърна главата си достатъчно, за да я видя излегнала се сладострастно върху небрежно разхвърляни копринени възглавнички. Изглеждаше точно както в нощта на масовото избиване на вампирите в родния ми град, малко преди да я отведат и убият. Красива и полугола, с многозначителна усмивка върху нацупените устни.

— Ти… жива ли си?

— Шшт — отрони тя, наведе се и ме погали по бузата. — Не изглеждаш добре.

Затворих очи, когато ме обгърна опияняващото ухание на лимон и джинджифил, толкова познато и толкова истинско, че почти изгубих съзнание. Сигурно се бе хранила съвсем наскоро, защото кожата й все едно пламтеше в студената гробница.

— Иска ми се да можех да ти помогна — прошепна тя, приближила устни до моите.

— Вината… е… твоя — успях да промълвя.

— О, Стефан — смъмри ме тя. — Ти може и да не беше толкова отдаден като брат си, но всъщност не се противопостави на моите… услуги.

Сякаш за да подчертае думите си, тя се наведе над мен и притисна меките си устни до бузата ми. Отново… и отново… плъзгайки ги надолу по сгърчения ми врат. Много, много нежно ме подразни, върховете на зъбите й одраскаха леко кожата ми.

Изохках. Главата ми се завъртя.

— Но… ти… изгоря — изрекох прегракнало. — Видях църквата.

— Искаш ли да съм мъртва? — попита тя и в очите й лумнаха пламъци. — Искаш ли да изгоря, да се превърна в купчина пепел, само защото не можеш да ме имаш единствено за себе си?

— Не! — възразих, опитвайки се да я отблъсна от шията си. — Защото ти ме превърна в чудовище…

Смехът й беше безгрижен и мелодичен, като звука на камбанките, които майка ми окачваше на предната веранда във Веритас.

— Чудовище? Наистина, Стефан, един ден ще си спомниш онова, в което вярваше в Ню Орлиънс — че това, което съм ти дала, е подарък, а не проклятие.

— Ти си също толкова луда… като… Клаус…

Катрин се облегна назад, а около кехлибарените й очи се образуваха тревожни бръчки. Долната й устна потрепери.

— Откъде знаеш за К…

Вратите на криптата избухнаха в хиляди отломки от камък и дърво, все едно бяха улучени от оръдеен изстрел.