Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 61

— Зная, но и вие не сте невинни.

— Не, не сме — промълви Деймън с отнесен тон, вперил поглед в студеното тяло на Лидия. За миг чертите му омекнаха и той заприлича почти на човешко същество, скърбящо за свой близък. Сетне поклати глава, все едно се отърсваше от някакъв унес. — Маргарет, съжалявам за загубата ти — изрече формално. — Обаче аз и Стефан трябва да бягаме оттук.

— Защо трябва да бягам с теб? — предизвиках го. Кръвта замайваше главата ми, замъгляваше мислите.

— Добре, остани тук и чакай да те арестуват.

Обърнах се към Маргарет.

— Смяташ ли, че ще бъдеш добре?

Тя ме изгледа все едно съм полудял.

— Цялото ми семейство е мъртво.

Гласът й потрепери, беше ясно, че едва се държи да не се разпадне. Протегнах ръка и я докоснах по рамото. Искаше ми се да мога да остана или да направя нещо. Никой не заслужаваше това. Ала думите нямаше да й върнат близките.

Когато с Деймън се обърнахме, за да си тръгнем, до слуха ни достигна издайническото трополене на колелата на полицейския фургон, който спря пред къщата, съпроводен от заповедите на началника към хората му.

— През задния вход — казах. Деймън кимна и ние хукнахме през трапезарията и кухнята към вратата, от която се излизаше в двора. Ръката ми тъкмо щеше да хване дръжката, когато Деймън ме сграбчи, сложил пръст на устните си. Притисна се към стената и ми даде знак да направя същото. Инстинктите ми на хищник доловиха това, което Деймън вече бе разбрал: имаше мъж, не, двама мъже, които се бяха притаили отвън с извадени оръжия, предугадили, че ще се опитаме да избягаме оттук и готови да ни посрещнат.

— Ей сега ще се отърва от тях — прошепна Деймън.

— Не! На горния етаж! — възпрях го. — През прозореца.

— Добре. — Деймън въздъхна и двамата се запромъквахме тихо нагоре по стълбата за слугите.

Силен изстрел откъм преддверието ни накара да замръзнем на място.

— Вие — на горните етажи, ти и ти — в салона! — даваше заповеди суров глас. Съдейки по звука от стъпките, цял полицейски отряд се пръсна из къщата.

Двамата с Деймън зарязахме тихото предвижване и хукнахме с все сили нагоре по стълбите. На площадката на най-горния етаж имаше прозорец с панти, Деймън го отвори триумфално и се приготви да скочи към свободата.

Долу, покрай едната страна на двора, стояха десетина въоръжени полицаи, насочили пушки към сградата. А с показния си жест Деймън им разкри присъствието ни.

Полетяха куршуми.

Въпреки че не можеха да ни убият, щяха да ни забавят. Хвърлих се на пода. Усетих как оловото ме одраска по врата.

— Шахтата за въглища — предложих и без да дочакам отговор полетях надолу с вампирска скорост, следван от брат ми. Всички стаи на долния етаж вече гъмжаха от полицаи, но дори тези, които са ни зърнали да тичаме към килера, едва ли са разбрали какво виждат: неясни сенки, зрителна измама.

Мракът в сутерена не беше проблем за нас и за част от секундата вече бяхме в килера с въглищата, зад пещта. Насилих тясната наклонена врата, която водеше към алеята на двора, изскочих навън и се извърнах, за да подам ръка на брат си.

И тогава усетих дулото на оръжие, притиснато към врата ми.