Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 62

Обърнах се бавно с вдигнати ръце. Там ме очакваше малка група полицаи заедно с по-голяма част от съседите, дошли да наблюдават преследването.

С малко усилие двамата с Деймън можехме да се справим с всички. А и Деймън изглеждаше повече от готов за битка.

Поклатих глава и прошепнах:

— Ще привлечем много повече внимание, ако сега се противопоставим на ареста. — Истината беше, че щеше да ни е много по-лесно да избягаме по-късно, когато нямаше да ни зяпа толкова голяма тълпа. Деймън го знаеше не по-зле от мен.

Той въздъхна драматично, измъкна се през шахтата и скочи пъргаво на земята.

Началникът на полицаите пристъпи смело напред — но чак след като хората му опряха дулата на пушките си в гърбовете ни и ни побутнаха леко, за да знаем кой командва.

— Арестувани сте по обвинение в кражба в особено големи размери, убийство и всичко, което мога да открия, за да ви видя обесени на дърво на Уошингтън Скуеър заради смъртта на семейство Съдърланд — изреди мъжът през равните си зъби.

Повлякоха ни, като ни бутаха по-силно отколкото бе необходимо. С още тласкане и с по един ритник за финал ни запратиха в задната част на полицейския фургон, след което вратата се затръшна зад нас.

— Те бяха добри хора — изсъска през решетките полицейският началник в лицето на Деймън.

Деймън поклати глава.

— Срещал съм и по-добри — прошепна ми.

Взрях се през решетките на фургона в къщата, която през последната седмица наричах свой дом. Маргарет стоеше на прага, а черната й коса се открояваше на фона на светлините на къщата. По страните й се стичаха сълзи и тя промълви нещо толкова тихо, че дори моите чувствителни уши едва го чуха.

— Който е сторил това, ще си плати.

20

Съдебната палата на Ню Йорк и килиите за предварителния арест се помещаваха в голяма бетонна сграда, която се издигаше от улицата като стар надгробен камък. Отвътре всичко беше в сиво, пълно с полицаи с мрачни лица и измършавели престъпници.

И ние.

Вампири, уловени от човешката правосъдна система за жестоко, кърваво престъпление, което не бяхме извършили. Невероятно извратена ирония, която обаче с нищо не облекчаваше настоящото ни положение.

Млад полицай ни поведе със завързани отзад ръце няколко етажа нагоре по стръмната и паянтова дървена стълба към кабинета на началника. Той обитаваше малко квадратно помещение. Стените бяха облепени със скици на издирвани престъпници, а окото на един от мъжете бе прободено от огромен пирон. Началникът беше ветеран с посивяла коса и черна брада. Гладък белег прорязваше диагонално кожата му.

Погледна към списъка с обвиненията ни и тихо подсвирна.

— Цялото семейство Съдърланд? Още тази вечер ще е по всички вестници.

Потръпнах, като чух толкова безчувствена забележка от устата на нормален човек. С какви чудовища си бе имал работа, след като убийството на цяло семейство за него не беше нещо повече от заглавия по вестниците?

— Не сме го направили ние — заявих.

— Не, разбира се, че не сте — грубо рече началникът и прокара пръст по белега си. — Никой, който се озове тук, никога нищо лошо не е направил. Но съдът ще установи истината и всеки ще си получи заслуженото.