Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 59

— Онзи ли? Никой няма да го забележи — сви рамене Деймън, явно изненадан от интереса ми. — Огледай се, Стефан. По улиците непрекъснато умират хора. Той е никой.

Брат ми се бе превърнал във вампир, който убиваше дори когато нямаше директна изгода от това, когато му скимне и без предварителна подготовка. Когато аз убивах в първите дни, винаги беше заради жажда или самозащита. Не и за спорт. И никога просто заради самото убийство.

— А и това наистина, наистина те дразни — добави той и се ухили. — Не е ли всичко заради това?

Той се поклони леко, давайки ми знак, че аз трябва да вляза пръв в нашия нов дом. Като погледнах към красивите му сиви стени и каменната украса, изпитах желание никой да не ме бе канил в него, да бях останал навън завинаги, бедно създание, за което паркът бе единственото убежище.

И тогава някой извика.

Двамата с Деймън се втурнахме в къщата, като едва не откъртихме вратата от пантите й в бързината да влезем.

Маргарет стоеше в дневната, бяла като платно, притиснала длан към устата си. И беше съвсем очевидно защо.

Цялото място бе изпръскано с нещо, което замаяният ми мозък определи като черна боя, докато миризмата не ме удари по носа, сякаш ме бе връхлетял влак: кръв. Човешка кръв. Литри, литри човешка кръв се стичаха бавно по стените, образувайки тъмно езеро на пода. Това ме стресна, вампирските ми сетива се замаяха от количеството.

Деймън закри лицето си с ръка, сякаш се опитваше да задуши усещанията си, и посочи с другата.

Отначало видях чифт крака в чорапи под странен ъгъл върху килима, все едно някой е прекалил с алкохола и е паднал. После осъзнах, че към тях няма тяло.

— Не… — прошепнах и се свлякох ужасено на колене.

Телата на Лидия, Бриджет, Уинфийлд и госпожа Съдърланд бяха разпръснати на части из стаята.

Семейството, в което бях станал зет, за да защитя, невинните човешки същества, които се опитах да опазя от налудничавите планове на Деймън, бяха мъртви. Но те не бяха само убити — бяха разкъсани жестоко на части.

— Какво си направил? — изкрещях към Деймън. Яростта бе обагрила зениците ми в червено и промяната започваше. — Какво си направил?

Щях да разкъсам врата му. Толкова беше просто. Той беше чудовище и аз трябваше да го убия много отдавна, много преди да има възможността да съсипва живота на другите хора.

Но Деймън изглеждаше не по-малко шокиран от мен. Леденосините му очи бяха разширени от непресторена изненада.

— Не бях аз — отрони.

Маргарет го възнагради с поглед, който би могъл да го убие. По начина, по който го каза, се подразбираше, че съвсем лесно би могъл да е той — само че не и този път.

— Вярвам ти — рече Маргарет тихо и поклати глава, сломена от мъка.

Изненадах се. Защо, след всички въпроси, всички свирепи погледи, всички аргументи, защо тя все пак му вярваше? Защо, след като тя — отново с пълно основание — предполагаше, че целта му са парите и щеше да избяга още преди мастилото върху документите да е изсъхнало, тя му вярваше, че не е убиецът? Странно, но и аз му повярвах, при това единствено заради безгрижния му тон.