Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 42

Маргарет ахна.

— Нали наистина не мислиш да му дадеш нещо повече от зестрата, която се полага на Лидия?

— Не ставай алчна, скъпа — накара я да замълчи Уинфийлд със снизходителен жест. — Това е само начален капитал, който да му помогне да…

— Да не си полудял? — възкликна Маргарет. — Ти изобщо не познаваш този човек. Нека първо поработи за теб. Или му дай да управлява някой от по-малките ти магазини.

Деймън се изправи от мястото си с изражение на студена ярост. Опитах се да хвана ръката на Маргарет, но тя ме отблъсна. Изправи се в пълен ръст и впи поглед право в очите му. Въпреки че не беше хубава като останалите сестри, определено бе впечатляваща.

— Откакто той се появи, всички се държите като напълно полудели — каза тя на баща си, без да откъсва поглед от Деймън. — Да оставиш него — и него — посочи към мен — да станат на практика членове на това семейство, да им позволиш да живеят под покрива ти, а след това да им предлагаш пари в брой и дъщерите си и всичко останало! Нима никой тук, освен мен, не го смята за странно?

Уинфийлд изглеждаше разстроен и смутен.

Деймън разшири очи.

— Престани. — Той й внушаваше. — Просто приеми Стефан и мен — ние сме тук и ще останем.

Тя дълго задържа погледа му. Чаках очите й да се изцъклят, зениците й леко да се разширят. Ала тя само поклати глава с отвращение.

— Твоята фалшива графска титла може да очарова всички останали, но не и мен. Не желая да бъда част от това.

Втренчих се слисано след нея, докато тя изхвърча от стаята. Никога досега не бях виждал Деймън да не успее да подчини някого на волята си, дори и когато беше слаб. Поех дълбоко дъх, търсейки следи от върбинка, или нещо друго, което би обяснило случилото се току-що. Но не долових нищо.

Можех единствено да се надявам, че каквото и да бе това, ще продължи да закриля Маргарет.

13

Същата нощ лежах в леглото си, втренчен в тавана. Лунните лъчи струяха през прозрачните бели завеси, а къщата жужеше от живот — трополене на стъпки, туптене на сърца, бягащи миши стъпки зад стените. Имах чувството, че цялата къща е жива, с изключение, разбира се, на мен и Деймън. Членовете на семейство Съдърланд нямаха представа, но когато отвориха вратата на дома си за мен, те поканиха смъртта. Аз бях раково образувание върху тяхното щастливо съществуване и много скоро мракът щеше да се разпростре, изяждайки света им, докато от него не остане нищо.

Макар че не участвах по желание в извратения план на Деймън, нямаше голяма разлика от начина, по който Катрин се бе вмъкнала в моя живот, погубвайки цялото семейство Салваторе. Независимо дали ми харесваше, или не, добруването на това семейство изцяло лежеше на плещите ми. Ако Деймън ги убиеше, кръвта им щеше да тежи на съвестта ми. Но как бих могъл да го спра? Бях толкова по-слаб от брат си и не възнамерявах да започна да се храня с човешка кръв, тъй като се страхувах, че няма да мога да се спра.