Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 40

Спогледахме се кръвнишки. Ръцете ми се свиха в юмруци. Той зае позиция, готов за схватка.

В този миг госпожа Съдърланд надникна във фоайето.

— Момчета? Всичко наред ли е?

— Да, госпожо — отвърна Деймън любезно. — Просто се опознаваме. — Посочи към вратата на кухнята и леко се поклони. — След теб, Стефан.

Неохотно се върнах обратно в кухнята, следван от Деймън.

— Значи утре ще вземем костюмите си — рече Деймън. Държеше се, сякаш продължавахме обикновен разговор, който бяхме водили във фоайето. Никой не можеше да предположи, че току-що бяхме приключили спора за съдбите на всички в стаята. — Стефан, дрехите ни трябва да си подхождат! Хей, Бриджет, ти не спомена ли миналата вечер как тоалетът на една твоя приятелка, забравих на коя, си подхождал с този на сестра й на една друга сватба? Коприна или нещо подобно?

Той знаеше. Той беше мой брат и знаеше точно как да ме изтезава. До безкрайност.

— Да, разбира се, Деймън — отвърна Бриджет с доволна усмивка, като се извърна към мен. — Стефан, трябва да чуеш това. Мислех си роклите ни с Лидия да са еднакви, но не съм сигурна дали ефектът ще е толкова драматичен, имайки предвид фигурата на Лидия…

Отпуснах се бавно на стола си, замаян от думите й — и осъзнаването, че Деймън беше прав. Никога не съм бил в състояние да спра брат си, особено, когато е било най-важно.

12

Следващите няколко дни отминаха, изпълнени с приготовления и избиране на менюто. Вечерите на семейство Съдърланд протичаха по един и същ начин. Госпожа Съдърланд се оттегляше в стаята за шев, където учеше Лидия да изработва юргани и бонета. Бриджет въведе късен нощен режим на разкрасяване, който включваше сто разчесвания на косата й и мазане на цялото тяло с крем, чийто аромат усещах чак в коридора. Уинфийлд винаги се оттегляше в кабинета си с чаша коняк, преглеждаше внимателно вестниците или проверяваше счетоводните книги.

Аз добих навика да крача из салона на долния етаж, потънал в планове как да осигуря безопасността на семейство Съдърланд, но отхвърлях повечето си идеи. Освен това трябваше да планирам храненията си. Сега, след като бях под бдителния поглед на всеки слуга в дома на Съдърланд, ми беше по-трудно да спазвам твърдата си диета на градски животни. Имах чувството, че те сякаш очакваха да се опитам да се измъкна, макар че беше невъзможно да определя дали поведението им бе истинска предпазливост или Деймън им бе внушил да ме следят. Понякога успявах да се измъкна тихомълком или на покрива, или в задния двор, за да се опитам да намеря плъх, гълъб, дори мишка, за да задоволя нуждите си. Разбира се, Хейзъл, домашната котка, бе забранена плячка, но, за щастие, това не важеше за приятелите й, уличните котараци.

Деймън нямаше подобни проблеми с храненето. Нито пък си даваше труд да се крие. Идваше и си отиваше когато си поискаше, като само един Бог знаеше какво правеше в тъмните покрайнини на града. Често виждах прислужница и слуга да бъдат викани в стаята му в ранните часове на нощта, докато се измъквах скришом, за да задоволя собствените си нужди. Брат ми гледаше на дома на Съдърланд като на хотел — присъстваше на вечери в негова чест и бе желан гост във всички най-отбрани домове на обществото. Той беше принц, а Ню Йорк — кралството, което го обожаваше.