Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 44

Неканен, образът на Кали изплува в съзнанието ми. Милостивите й зелени очи ми се усмихнаха, отново видях луничките, обсипали всеки сантиметър от тялото й, припомних си начина, по който тя толкова смело ми се бе отдала на брега край езерото, предлагайки ми кръвта си, въпреки че знаеше какво бях и какво бих могъл да й причиня…

Отново видях мъртвото й тяло, сгърчено в тревата зад къщата на Лекси.

— Копеле — процедих с нисък, треперещ от ярост глас, който едва познах. Гневът, който от седмици се бе насъбирал, без възможност да изскочи навън, сега лумна във вените ми и усетих как мускулите ми се възпламениха. Изръмжах и се хвърлих към него. — Защо просто не ме оставиш на мира?

Телата ни се срещнаха, все едно камък с камък. Сепнат, Деймън падна назад, но тутакси ме отблъсна и се изправи на крака. Обви ръце около врата ми и ме стегна като в менгеме.

— Ако толкова отчаяно си искал да се отървеш от мен, не биваше да ме насилваш да стана вампир като теб — изсъска той. В държанието му нямаше и следа от веселието му от преди малко. Опитах се да се освободя, но коляното му се притисна още по-силно в гърба ми, приковавайки ме към покрива. — Ти ме принуди да стана това, което съм… подтикваше ме да приема това, което Катрин ни завеща, като подарък, а не като проклятие.

— Повярвай ми — промълвих задъхано, като се извих в опит да се измъкна от хватката му, — бих взел този подарък обратно, ако можех.

— Тц-тц — смъмри ме Деймън. — Не те ли е научил баща ни, че част от това да си мъж е никога да не съжаляваш за избора, който си направил? — Притисна бузата ми към насмоления покрив, който одра кожата ми. — При все това накрая ти се оказа такова разочарование за него — не искаше да се ожениш за Розалин, влюби се във вампир, уби го…

— Ти винаги си бил разочарование — изрекох с омраза. — Трябваше да те убия, когато имах възможност.

Деймън се изсмя сухо.

— Е, би било жалко, защото тогава нямаше да мога да направя това.

Натискът в гърба ми отслабна, когато Деймън ме повдигна, държейки ме за ризата.

— Какво пра… — подех.

Преди да довърша, брат ми ме хвърли напред с такава сила, сякаш бях изстрелян от оръдие. Тялото ми пропадна в нощта и за един кратък миг на безтегловност се зачудих дали не летя. Тогава твърдият паваж на алеята между къщата на Съдърланд и съседните къщи се надигна да ме посрещне и костите ми изпукаха силно при сблъсъка.

Изпъшках, силна болка прониза крайниците ми, когато се изтърколих по гръб с обляно в кръв лице. Стори ми се, че останах да лежа там с часове, втренчен в звездите, докато Силата ме излекува, намести костите ми и заши дълбоката рана на бузата много по-бързо, отколкото би го сторил и най-умелият лекар.

Ала когато се изправих, нова болка прободе гърдите ми.

Защото там, върху тухлената стена на дома на Съдърланд, с червено мастило, което би могло да бъде само кръв, бяха написани три ужасяващи думи:

Аз винаги наблюдавам.

14