Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 39

— Какво правиш тук, Деймън? — попитах колкото можах по-невинно.

— Не си ли чул? — Той седна до масата и разгъна с елегантен жест салфетката си. — Уинфийлд ме помоли да отседна в дома му.

— О… — Отблъснах стола от масата си с пресилена усмивка, за да прикрия гнева си. — Ъ, Деймън, би ли бил така любезен да излезеш с мен за момент във фоайето?

Деймън ми се усмихна.

— Но аз току-що седнах, а и умирам от глад.

— Няма да отнеме повече от минута — процедих през стиснатите си зъби.

Лидия ме погледна с любопитство, но след кратко колебание, Деймън отмести стола си назад и ме последва във фоайето.

— Милейди, ей сега се връщам.

В мига, в който се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуят, се обърнах към брат си.

— Ти си невероятен! Вече се премести тук?

— Ами, благодаря ти — отвърна Деймън с шеговит поклон. — И да. Нима не ме слуша миналата вечер, когато говорех за всички удивителни… удобства, които домът на Съдърланд може да предложи?

Стаята започна да се върти около мен, докато гневът ме обземаше. Търпението ми към игрите на Деймън бе към края си.

— Защо си правиш труда с всичко… това? — попитах. — С тези номера? След като си толкова силен защо просто не отидеш в банката и не ги накараш да ти дадат всичкото злато в хранилищата си?

— Предполагам, че бих могъл, но няма да е толкова забавно, нали?

— Забавно? — повторих невярващо. — Правиш всичко това, за да се забавляваш?

Погледът на Деймън се втвърди.

— Следите остават, братко. Не мислиш в перспектива. — Намръщи се и изтръска въображаема прашинка от ревера на сакото ми. — Да, бих могъл просто да открадна парите и да напусна града. Но ние ще живеем вечно. Или поне аз. И внушението невинаги се получава. В случай, че не си забелязал, Маргарет доста упорито му се противопоставя. След като тя съществува, а и ако Уинфийлд някога се отърси от Силата ми и започне да размахва наоколо снимката ми и да ме нарича крадец… ами, не мога да го позволя. Много е по-лесно — и по-забавно — просто да го наследя.

Втренчих се във вратата, която ни разделяше от щастливо закусващото семейство Съдърланд.

— Да го наследиш? След смъртта му?

— Какво? Защо, братко, какво точно намекваш? — попита той, преструвайки се на засегнат. — Спазвай твоята част от сделката и аз няма да се впусна да ги избивам. Забрави ли? Дадох ти думата си.

— Не, Деймън. Ти каза, че ако не се оженя за Бриджет, ще започнеш да избиваш всички в онази стая. Но не каза нищо определено какво ще се случи, след като се оженим.

— Имаш право — кимна брат ми. — Бих искал да убия неколцина души от обкръжението им. Като започна с онзи мазник Брам. Знаеш ли, струва ми се, че си пада по моята Лидия — додаде с престорен гняв.

— Деймън — изръмжах.

Той присви очи.

— Ти се погрижи за съпругата си. Аз ще се погрижа за моята.

Погледнах остро брат си.

— Значи наистина възнамеряваш да убиеш Уинфийлд, след като ти припише богатството си?

— Що се отнася до това, просто трябва да се навърташ наоколо и ще видиш.

— Няма да ти позволя да нараниш когото и да било от тях — заявих със стисната челюст.

— Не можеш да ме спреш да направя каквото си пожелая — изсъска в отговор той.