Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 8

Охраната ме прилепи към земята с помощта на цялата си тежест. В момента, в който го усетих, че мърда, разбрах, че ще потърси радиостанцията си. Чувах женски глас, който каза: „Докладвай статус" и „Идвам горе". Чувството за това колко зле прецакана щях да бъда, ако което и да е от двете се осъществеше в действителност, ме запрати в състояние, което Инструктор Джонсън обичаше да нарича „контролирана паника".

Паника, защото ситуацията май ескалираше доста бързо.

Контролирана, защото в случая хищникът бях аз.

Едната от ръцете ми бе притисната под гърдите ми. Другата бе между гърба ми и неговия корем. Избрах именно нея. Придърпах униформата му в търсене на гола кожа. Шляещите се пръсти на мозъка ми се протегнаха към главата му и надзърнаха вътре един след друг. Пребориха се със спомена за моето изплашено лице зад вратата, унили тъжни образи на танцуващи жени върху сцени с приглушена светлина, друг мъж, който го цели с юмрук...

Тогава тежестта намаля и въздухът се завърна, наводнявайки дробовете ми. Бе студен и застоял. Застанах на ръце и колене, задъхвайки се за още. Надвесилата се над мен фигура го бе хвърлила надолу по стълбите като смачкано парче хартия.

- ... горе! Трябва да... - думите звучаха така, сякаш се носеха под водата. Ако не бяха кичурите шокиращо виолетова коса, стърчащи изпод ски маската, вероятно въобще нямаше да успея да разпозная Вида. Тъмната й риза и панталоните бяха разкъсани, а самата тя като че ли се придвижваше с някакво накуцване. Но най-важното беше, че е жива, че е тук и общо взето... цяла. Долових гласа й през заглушеното звънтене в ушите ми.

- Боже, колко си бавна! - крещеше ми тя. - Да вървим!

Вида се запъти надолу по стълбите, но аз хванах яката на жилетката й от кевлар и я дръпнах обратно.

- Отиваме навън. Ще покриваме входа оттам. Работи ли ти още слушалката?

- Ама те все още се бият там долу! - извика тя. - Можем да сме им от полза. Той ни каза да не напускаме поста си...!

- Тогава го приеми като заповед от мен!

Наложи й се да го стори, защото така действаше схемата. Именно това тя мразеше най-много в мен и във всичко останало - факта, че аз имах решаващия глас, че аз преценявах как да постъпим.

Тя се изплю в краката ми, но усетих, че ме следва нагоре по стълбите, ругаейки съвсем тихичко. През главата ми мина мисълта, че би могла много лесно да извади ножа си и да разсече гръбначния ми стълб.

Войникът, на когото налетях навън, очевидно не ме очакваше. Повдигнах ръка, протягайки се за нейната, за да й наредя да си тръгне, но звукът от изстрела от пистолета на Вида, който дойде иззад рамото ми, ме обърна назад и настрани от войника по-бързо, отколкото кървавият плисък от врата й.

- Стига с тези глупости! - каза Вида, повдигайки пистолета, който все още някак бе прикачен към мен, и го притисна в дланта ми. - Върви!

Пръстите ми обгърнаха познатата форма. Това бе типичното бойно оръжие -черен Зиг Зауер Р229 DAK, - което дори след месеци на учене как да стрелям с него, как да го чистя и сглобявам все още усещах като твърде голямо в ръцете си.