Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 7

Краката ми не можеха да помръднат. Още не. Имаше нещо в тази сцена, което я караше да започва отново и отново в ума ми. Имаше нещо в начина, по който му бяха вързали ръцете или по който бяха отвели Затворник 27 надолу в тъмната неизвестност на бункера. Нещо в блясъка на оръжията или в невъзможността на бягството. Чувствах как отчаянието се издига в мен като облак пара, разпростираща се из тялото ми.

Знаех какво е да си затворник. Да усещаш как времето те застига и спира, защото с всеки ден губиш още малко надежда, че ситуацията ти ще се промени, че някой ще дойде, за да ти помогне. И си помислих, че ако някой от нас просто успее да стигне до него и му покаже, че сме били там, преди Операцията да се провали, това щеше да си заслужава опита.

Но надолу нямаше безопасен път, а престрелката бе в разгар, какъвто само автоматичните оръжия можеха да осигурят. Затворник 27 щеше да усети, че са дошли хора, които не са успели да стигнат до него. Трябваше да се отърва от това състрадание. Да престана да мисля, че тези хора заслужават каквато и да е милост - особено агентите на Лигата. Дори новобранците ми воняха на кръв.

Ако останех тук, точно както Роб ми бе заповядал, можеше и да не открия Вида. Но ако напуснех, без да му се подчиня, той щеше да освирепее.

„Може пък той да е искал да стоиш точно тук, когато избухна експлозията -подшушна ми едно гласче някъде далеч в съзнанието ми. - Може да се е надявал..."

Не. Нямаше да мисля за това сега. Вида бе моя отговорност. Нито Роб, нито Затворник 27. Скапаната пепелянка Вида. Когато се махнех оттук, когато откриех Вида, когато се завърнехме в безопасност в Щаба, щях да разиграя ситуацията отново в ума си. Не сега.

Ушите ми все още дрънчаха от собствения ми пулс - прекалено силно, за да мога да доловя тежките стъпки, идващи от наблюдателния пост в Пералнята. Буквално се блъснахме един в друг в момента, в който ръката ми докосна външната врата.

Този войник бе млад. Ако съдех по външния му вид, можех да предположа, че е само с няколко години по-голям от мен. Райън Дейвидсън - мозъкът ми услужливо попълни данните, изкашляйки всякакви видове ненужна информация от файла, посветен на мисията. Роден и израснал в Тексас. Служител в Националната гвардия след затварянето на колежа му. Завършил история на изкуството.

Едно нещо беше да четеш за живота на някого, отпечатан с чисти черни букви и поставен на хартия пред теб. Съвсем друго бе да се изправиш лице в лице с личността от плът и кръв. Да усетиш топлото зловоние на дъха и да видиш как пулсът се качва в гърлото му.

- Х... Хей! - той се протегна странично към пистолета си, но аз ритнах ръката му и оръжието излетя, дрънчейки по площадката и надолу по стълбите. И двамата се метнахме към него.

Брадичката ми се блъсна в сребристия метал, а ударът направо разбърка мозъка ми. В рамките на една ослепяваща секунда не виждах нищо друго пред очите си освен чиста бяла светлина. А после всичко се завърна в брилянтни ярки цветове. След това се процеди болката. Когато войникът се зае с мен и се строполих на пода, зъбите ми се впиха в долната ми устна и тя се сцепи. По стълбището се разпръска кръв.