Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 10

Тя ме погледна така, сякаш съзерцаваше как разбърканият ми мозък изтича от носа ми. Да ги застреляме, щеше да е лесно решение. И двете го знаехме. Но ако пропуснеше и уцелеше някого от затворниците... или пък ако откриеха огън срещу нас...

Вида повдигна ръка и въздъхна с раздразнение. След което изтласка ръцете си напред във въздуха. Тримата представители на Националната гвардия бяха отместени с такава точност и сила, че бяха запратени по средата на улицата, удряйки се в паркираните там коли. Не стига че Вида бе физически най-бърза и най-силна или пък се целеше най-добре от всички ни, но дори имаше и най-добър контрол над способностите си.

Накарах чувствената част на мозъка си да се изключи. Най-полезното умение, на което ме бяха научили в Детската лига, бе как да прочиствам страха си и да го замествам с нещо безкрайно по-студено. Наречете го спокойствие, наречете го фокус или пък вцепенени нерви - това ме обзе, докато тичах към затворниците, макар кръвта във вените ми да пееше.

Те миришеха на повръщано, кръв и човешки нечистотии. Така различно от незамърсените, спретнати линии на бункера и носещия се аромат на белина. Стомахът ми се надигна.

Най-близкият затворник се сгуши близо до канавката, повдигайки завързаните си ръце над главата си. Ризата, която висеше от раменете му, бе цялата на парчета. Тя бе като рамка от белези, рани от изгаряния и синини, които караха гърба му да прилича повече на сурово месо, отколкото на плът.

Мъжът се обърна по посока на звука от стъпките ми и вдигна лицето си, което вече не защитаваше с ръцете си. Дръпнах качулката от главата му. Бях достигнала до него с вече готови успокоителни думи на върха на езика ми, но онова, което съзрях, прекъсна връзката между устата и мозъка ми. Присвити сини очи ме гледаха изпод рошава топка руса коса, ала аз не можех да направя или да кажа каквото и да е - не и докато той не се наклони още повече към мен под бледата жълта улична лампа.

- Мърдай, тъпако! - извика Вида. - Какво ти пречи?

Усетих как всяка капчица кръв внезапно напусна тялото ми - бързо и точно, -все едно ме бяха уцелили право в сърцето. И изведнъж разбрах. Стана ми ясно защо Кейт така се бе борила, за да ме включи в тази задача, защо ми бе казано да не влизам в бункера, защо не ми бяха дали никаква информация за самия затворник. Нито име, описание или пък каквото и да е предупреждение.

Защото лицето, към което гледах сега, беше по-слабо, измъчено и изпито, но бе познато. Лице, което... което аз...

Не и той, помислих си, докато долавях как светът сякаш се отдръпва изпод краката ми. Не и той.

Щом зърна реакцията ми, той се изправи бавно. Усмивката му на пакостник се бореше с гримасата му от болка. Стана с усилие на краката си и залитна към мен. Помислих си, че изглежда някак разкъсан между облекчението и неотменимостта. За сметка на това, когато най-после заговори, южняшкият ритъм на акцента му си беше все така топъл, въпреки че гласът му вече бе по-дълбок и груб.

- Дали... изглеждам толкова красив, колкото се и чувствам?

И се заклевам - заклевам се, - усетих как времето се изплъзна изпод мен.