Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 6

Защо бяха ползвали граната, след като знаеха, че кодът за вратата трябва да е същият като този отвън? Не се бе чул шум от стрелба с оръжие. Бяхме достатъчно близо, за да го доловим, ако тактическият екип бе успял да ги въвлече в престрелка. Сега вече всички бяха наясно, че сме тук. Не изглеждаше особено логично за отряд от професионалисти.

Свалих рязко маската от лицето си, одирайки дясното си ухо. Усетих остра, пронизваща болка и слушалката ми за свръзка се разпадна на части. Притиснах я с ръкавицата си, докато се препъвах в опит да стана, и преглъщах една след друга нападащите ме сковаващи вълни от гадене. Ала когато се обърнах, за да хвана Вида и да я издърпам нагоре по стълбите обратно в смразяващата филаделфийска нощ, открих, че тя бе изчезнала.

Преживях два ужасяващи удара на сърцето ми в търсене на тялото й през зеещата дупка на стълбищната площадка, наблюдавайки как тактическият отряд преминава оттам. Облегнах се на стената, като се стараех да се задържа на краката си.

- Вида! - усетих, че думата напусна гърлото ми, но сякаш изчезна под пулсацията в ушите ми. - Вида!

Вратата на моята площадка бе разбита, вдлъбната и опърлена, но очевидно все още функционираше. Тя изстена и започна да се плъзга, но по средата на отвора спря с ужасяващ стържещ звук. Прилепих се отново обратно към стената и изкачих две стъпала по разбитите стълби. Тъмнината ме загърна обратно под прикритието си и тогава първият войник си проправи път, промушвайки се през вратата с пистолет, насочен към тясното пространство. Поех си дълбоко въздух и се свих. Отне ми три примигвания, за да проясня зрението си. По това време войниците вече се биеха на вратата, прескачаха през нащърбената дупка в пода и продължаваха надолу по стълбите. Видях как четирима минаха по този начин. После станаха пет, след това шест. Всички бяха погълнати от дима. Серия странни бръмчащи пукоти сякаш се стелеше зад тях, но чак когато се изправих и ударих лицето си с ръка, установих, че това всъщност бе стрелба, която се чуваше отдолу.

Вида бе изчезнала. Тактическият екип бе навлязъл надълбоко в гнездо на стършели, което сами си бяха огледали, а Затворник 27...

„По дяволите", помислих си, докато се придвижвах обратно надолу по площадката. Тези бункери се стопанисваха от двайсет или трийсет войници. Бяха прекалено малки, за да могат да подслонят повече - дори и за кратко време. Но това, че коридорът в момента бе празен, не означаваше, че престрелката долу е привлякла цялото внимание. Ако ме хванеха, това щеше да е краят. С мен щеше да е свършено. Щяха да ме убият по един или друг начин.

Сетих се обаче за мъжа, когото видях - онзи с качулката върху главата.

Не изпитвах някаква особена лоялност към Детската лига. Между нас имаше договор - странно устно споразумение, което хем беше делово, хем кърваво. Като изключим екипа ми, нямаше други хора, за които да ме е грижа, а пък и със сигурност нямаше някого, когото да го е грижа за мен отвъд необходимия минимум да ме поддържат жива и на разположение, за да нападам целите им като вирус.