Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 5

Нещо твърдо се удари в гърба ми. А после друго, още по-твърдо - рамо, пушка, сетне още една, и други - докато ритъмът стана толкова настойчив, че ми се наложи да се притисна към вратата на площадката на бункера, за да ги избегна. Вида издаде остър звук в мига, в който последният от екипа премина покрай нас.

- Покривайте ни, докато стигнем, а после наблюдавайте входа. Оттук! Не напускайте позицията си!

- Ама ние трябва да... - започна Вида. Аз застанах пред нея и я прекъснах. Да, това не бяха заповедите, които ни бяха спуснали от отдел „Операции", но пък беше по-добре за нас. Реално нямаше причина, поради която да ги последваме в бункера и потенциално да се изложим на опасността да бъдем убити. А пък и тя знаеше - беше ни набито в мозъците поне милион пъти, - че тази вечер Роб е нашият Водач. А първият закон, единственият, който важеше в моментите между ужасяващите удари на сърцето, беше, че винаги - дори в лицето на огън, смърт или плен - винаги трябваше да се следва Водачът.

Вида бе зад гърба ми - достатъчно близо, че да усещам горещия й дъх върху дебелата черна плетена маска за ски. Да почувствам яростта, която тя излъчваше и която сякаш прерязваше смразяващия филаделфийски въздух. От Вида винаги струеше някаква кръвожадна пламенност - особено когато Кейт бе Водач на Операция. Вълнението от това да се докаже пред нашия Закрилник винаги я лишаваше от наученото по време на тренировки. Това за нея бе игра, предизвикателство, начин да демонстрира перфектните си намерения, бойното си обучение и невероятно усъвършенстваните си способности на Синя. За мен това бе просто чудесна възможност да позволи да бъде убита. На седемнайсет Вида може и да беше перфектният ученик, стандартът, по който Лигата да оценява останалите си деца изроди, но единственото нещо, което тя така и не съумя да овладее, бе собственият й адреналин.

- Да не си ме докоснала пак, кучко! - озъби ми се тя с глас, изпълнен с ярост, и започна да се отдръпва от мен, за да ги последва надолу по стълбите. - Толкова ли си страхлива, че ще останеш тук да се снишаваш? Не ти ли пука, че той току-що прояви неуважение към нас? Ах, ти...

Стълбището се надигна изпод краката ми. Като че ли бе поело дълбоко дихание, само за да го издиша обратно под формата на експлозия. Шокът от случващото се сякаш забави самото време. Аз бях изхвърлена нагоре и запратена толкова силно във вратата, че помислих че ще ми пробие черепа. Вида бе блъсната в пода. Тя покри главата си и чак тогава до нас достигна ревът на запалителната граната, която взриви входа отдолу.

Задимената горещина бе достатъчно плътна, за да ме задуши, но още по-страшна бе настъпилата дезориентация. Докато се опитвах да отворя клепачите си, ги усещах така, сякаш някой ги бе обелил и после ги бе разтъркал на голо. В тъмнината пулсираше пурпурна светлина, която си проправяше път през отломките от цимент. Приглушеното потупване в ушите ми не бе сърдечният ми ритъм. По-скоро бе алармата.