Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 3

Кестенявата коса на Роб попадна в периферното ми зрение. Заповедта да продължат напред, без да ме изчакват, бе готова да се излее от устните му. От трите Операции, на които вече бях ходила с него като Водач, бях успяла да завърша само една.

- Къде е Затворник 27? - повторих аз, като побутнах ума на войника със собствения си.

- Затворник 27. - Докато повтаряше думите, големите му мустаци потрепваха. Едва доловимите сиви косми в тях го караха да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Предварителният файл, който ни бяха раздали в Щаба, включваше информация за всички войници, охраняващи този бункер. Имаше и за него - Макс Бромел. На 41 години, родом от Коуди, Уайоминг. Преместил се в Питсбърг, Пенсилвания, за да започне работа като програмист. Загубил позицията си, когато икономиката се сринала. Симпатична съпруга, която в момента бе безработна. Две деца.

И двете мъртви.

Буря от мрачни образи наводняваше всеки тъмен ъгъл и процеп на ума му. Видях дузина мъже, всичките облечени в едни и същи светли камуфлажни дрехи, които изскачаха от задната част на ван, както и няколко други от високопроходим военен джип, които блокираха по-голямо превозно средство -пълно с престъпници и предполагаеми терористи. А ако информацията, която Детската лига бе получила, се окажеше правилна - и с един от нашите топ агенти.

Гледах, обзета от внезапно спокойствие, как същите тези войници водеха един...двама... не, трима мъже, идващи откъм задната част на камиона. Те не бяха войници от Специален отряд „Пси", ФБР или ЦРУ, нито пък от Спецчастите или Морските тюлени. Всяка от тези организации най-вероятно би могла да смачка малкия ни отряд с единичен бърз удар. Не, те бяха служители на Националната гвардия, принудени да се завърнат към активна служба заради ужасяващите времена. Разузнаването ни бе право поне за това.

Войниците бяха нахлузили на главите на затворниците стегнати качулки. После ги поведоха надолу по стълбите на изоставения магазин, към плъзгащата се сребриста врата на скрития отдолу бункер.

След като значителна част от Вашингтон, окръг Колумбия, бе унищожена от - както твърдеше президент Грей - група извратени деца от поколение „Пси", той се бе погрижил да изгради тези така наречени миникрепости по Източното крайбрежие, в случай че отново възникне извънредна ситуация от подобна величина. Някои бяха издигнати под хотели, други се намираха в планини, а трети - като тази - бяха скрити и същевременно леко оставени на показ в малки градове, под магазини или правителствени сгради. Те бяха предвидени, за да се опазят Грей, кабинетът му и важните военнокомандващи, но от време на време в тях се затваряха и „високорискови заплахи към националната сигурност".

Включително и нашият Затворник 27, който, изглежда, получаваше специално отношение.

Килията му бе в края на дълъг коридор, намиращ се два етажа по-долу. Стаята бе пуста, а таванът - нисък и тъмен. Стените сякаш започнаха да падат върху мен, но споменът успя да се задържи. Те не му бяха махнали качулката, а краката му бяха завързани за металния стол в центъра на килията. Така той попадаше под ореол от светлина, процеждащ се от единичната висяща открита крушка.