Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 2

Въпреки това не смятах да го убивам. Войникът доста ме превъзхождаше по ръст, а ръката му бе колкото моя крак. Единствената причина, поради която му скочих, бе, че бе стоял с гръб към мен.

Инструктор Джонсън наричаше тази хватка Захват на врата. Научил ме беше на нея и на множество други. Отварачка на консерви, Разпятие, Вратна манивела, Нелсън, Вихрушка, Заключване на китката и Пукнатина в гърба - да ви споделя само някои от тях. Всички те бяха начини, посредством които едно 165сантиметрово момиче би могло да се справи с някого, който я превъзхожда физически. Достатъчно, за да успея да извадя истинско оръжие.

Мъжът вече почти халюцинираше. Проникването в ума му бе лесно и безболезнено. Всички негови спомени и мисли, които се издигнаха на повърхността на съзнанието му, бяха изцапани в черно. Цветът се процеждаше от тях като петно мастило върху мокра хартия. И чак тогава, когато куките ми вече бяха прикачени към него, аз отслабих натиска си върху врата му.

Това най-вероятно не беше онова, което бе очаквал, когато излезе от скритата странична врата на магазина, за да изпуши една цигара.

Хапещият въздух на Пенсилвания ярко бе зачервил бузите му под бледата набола брада. Издишах струйка горещ дъх иззад скиорската маска и прочистих гърлото си, съзнавайки напълно за десетте чифта очи, които се бяха вперили в мен. Пръстите ми трепереха, докато се приплъзваха по кожата на мъжа. Той излъчваше остър мирис на застоял дим и ментова дъвка, с която явно се опитваше да прикрие вредния си навик. Наведох се напред и натиснах врата му с два пръста.

- Събуди се! - прошепнах му. Мъжът се насили да отвори очи. Бяха големи и много приличаха на детски. Нещо в стомаха ми се сви.

Погледнах през рамо към тактическия екип зад мен. Те тихо наблюдаваха всичко случващо се с лица, невидими зад маските.

- Къде е Затворник 27? - попитах. Намирахме се извън обхвата на камерите за сигурност, което и бе причината войникът да се чувства достатъчно удобно, за да напусне поста си за няколко непредвидени почивки, но аз бях повече от нетърпелива да приключа с тази част.

- Побързай, по дяволите! - просъска стоящата до мен Вида през стиснати зъби.

Ръцете ми се разтрепериха от топлата вълна, обляла гърба ми, когато

тактическият Водач на екипа приближи и застана зад мен. Поне вече не ме болеше както преди. Не успя да ме извие надве, завихряйки ума ми във възли от мъка. Но пък ме правеше чувствителна към силните емоции на всеки, намиращ се близо до мен - включително към отвращението на този човек. Неговата тъмна, всепоглъщаща омраза.