Читать «Не стреляй дори на шега!» онлайн - страница 3

— Човек като тебе не може да бъде роб на инструкцията. Нима за собствено удоволствие поне веднъж…

— Не! — Възкликна с раздразнение Дин. — В непознат свят не се стреля. Такава шега може да разруши всичко, което си постигнал за пет дни така, че после и за пет години да не можеш си го върна.

— Какво е то, Командор?

— Доверието.

— О! Нима има разумни същества на всички планети?

— Този въпрос е безсмислен. Той изхожда от ограничената ни човешка представа. Ние все още не знаем какво представлява извън Земята разумът и какъв може да бъде той. Твърде възможно е това, което наричаме разум, да притежава онова качество на неповторимост и своеобразие, което не ни позволява да срещнем две еднакви човешки лица или две еднакви планети в Големия космос. Затова ние трудно, навярно още дълго време, трудно ще го отличаваме. Затова сме длъжни да пристъпваме към всеки храст, птица, животно, към всичко живо като към разумно, равноправно — в най-лошия случай — на нас създание. Разумът е различен, да, но чувствата са еднакви в цялата Вселена. Усвоителят не може да си позволява никакви волности.

Дин намести чантата на гърба си.

— Жалко — въздъхна някой, — да не можеш да си направиш дори една шега… Жалко…

— Почакайте ме тук — каза Дин. — Аз ей сега ще се върна.

Той беше съвършен усвоител. Имаше великолепно сърце, еластични мускули и издръжливо тяло. Очите му бяха по-зорки от соколови, умът — по-гъвкав от тетивата на аборигенски лък. Знаеше всичко и можеше всичко. И най-важното — той никога не мислеше за това. То беше негово състояние. Негова същност.

Но сега тетивата нервно потрепваше, сякаш я държеше неумела, неуверена ръка…

Какво каза онзи младок, дето имаше мляко на устните си още? Шега… Да, иска му се на него ваканционна разходчица да си направи…

Дин се спъна и с мъка сподави напираща ругатня.

Беше станал невнимателен и за миг отслаби контрола над себе си и обстановката. А това никога по-рано не беше му се случвало!

Повърхността наоколо беше камениста и неравна, проядена от ерозията. Дин седна и затегна връзките на усвоителските си обуща. Притисна с палци бомбетата и усети как с тихо свистене в кухите подметки занавлиза сгъстен въздух.

Шега… Какво знаеха тези сополанковци. Нима на него не му се искаше. Нима най-добрият стрелец в цялата система Лъвски скок можеше лесно да се задоволява с признанието, дълги месеци да сдържа желанието си, най-естественото за човека желание, което потвърждава мисълта и му носи наслаждение… Шега…

Той свали пушката, сложи я на коленете си и докосна с върха на пръстите си лекия твърд метал. Опари го, беше се нагрял от обедния пек. Дин се сепна и си спомни защо беше тръгнал напред, като ги остави да го чакат.

Тук някъде беше неразгаданият феномен на отражението. Искаше да го види още веднъж, преди стажантите. Беше го вписал в отчета си точно под тази графа — „неразгадани феномени“. При първата среща му се стори нещо съвсем просто. Очевидно, това беше явление подобно на миражите в земните пустини — нали отдавна, отдавна и на Земята е имало пустини. Някаква оптическа игра от пречупването на лъчите… Но Дин знаеше, че очевидно не означава сигурно. Нека специалистите си поблъскат главите, такава отговорност той нямаше право да поема.