Читать «Не стреляй дори на шега!» онлайн - страница 2

— Приликата е толкова силна, че… извинявай, Командор. Знам чудесно инструкцията, но логиката… Нали знаеш, логиката е по-силна от всякакви правила.

— Какво имаш предвид?

— Ти си минавал оттук. Ти си сядал върху тези зелени стръкчета, които така поразително приличат на трева. Следователно е безопасно. Тази планета в една или друга степен е вече позната.

— Но не и за вас! Вие едва вчера стъпихте на нея. Не забравяйте.

Беше им го казал преди час. И предния ден. Беше го казвал и на предишната група, и по-рано… Докога щеше да го повтаря? Това ли беше работата на усвоителя?

Стажантите неохотно насядаха и отвориха чантите. Наизвадиха продукти. Някои останаха клекнали, защото отдолу им убиваше, и като ги гледаше как предпазливо се наместват, Дин съжали, загдето ги беше довел тук.

Ако беше сам, той нямаше да си мисли за това… Проклети камъни, колко остри са ръбовете им…

Мълчаливо задъвкаха.

В безветреното пладне короните на дърветата безшумно пулсираха. Птиците се бяха изпокрили от жегата и за̀духа. Никаква живинка не се мяркаше наоколо.

И изведнъж нещо прошумоля. Всички оставиха храната и едновременно се обърнаха.

От гъсталака любопитно надничаше топчеста жълта муцунка. Дин веднага позна животното — беше лакомник. Беше го нарекъл така, защото то не се гнусеше от нищо. Налиташе и на леш, обираше останките от храната на усвоителя, а веднъж дори успя да му отмъкне целия запас от продукти.

Лакомникът зарипа на късите си крака и смело приближи хората. Спря на един скок разстояние, изправи се на задните си лапи и смешно замърда кръглата си муцунка.

Един от стажантите протегна ръка.

— Не го пипай — прошепна Дин. — И не му давайте храна.

Този, който се канеше да хвърли късче месо, смутено отдръпна ръка.

— Ще го отровим ли?

— Не, дявол да го вземе — изпъшка Дин, — нищо няма да му стане. Той е всеяден. Знам това. Аз! Вие още не го знаете. Сами трябва да го разберете. И моля ви се не ме питайте как.

— Вижте!

Всички забравиха лакомника и устремиха погледи нагоре. Синя дългокрила птица кръжеше над горичката. На светлия безоблачен фон на небето ясно различаваха очертанията на дългото й тяло, закривения клюн и широката опашка.

Внезапно с птицата стана нещо странно — крилете й сякаш изчезнаха. Миг — и отново се появиха. Като че ли тялото й ги всмукваше в себе си и сетне ги изхвърляше с мигновен, недоловим за човешкото око размах.

Един от стажантите вдигна пушката си и се прицели.

— Не стреляй! — крясна Дин.

Стажантът свали пушката.

— Аз само на шега — каза той. — Инстинкт на ловец. А при такава хубава мишена можеш ли да се сдържиш?

— Не стреляй дори на шега, никога!

Дин закопча чантата си. Внимателно събра останките от храната и ги изсипа в портативния дезинфектор-обменник, закрепен на колана.

Стажантите последваха примера му.

— Командор — обади се някой, — а ти никога ли не си стрелял? Дори на шега?

Дин се намръщи.

— Нито един път. Аз съм най-добрият стрелец в системата Лъвски скок. Но когато съм на работа, не ми се е случвало да стрелям. Вие знаете кога се разрешава това — само при нападение, което не може да се избегне, и при повреда в енергетичната и защитната система на усвоителя…