Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 7

— В последно време Рагнхил да е споменавала непознати за вас хора?

— Не.

— Имаше ли пари в себе си? Възможно ли е да е търсила лавка?

— Не.

— Селото е малко — продължи той. — Случвало ли се е някой от съседите да я докара вкъщи?

— Да, случвало се е. На този хълм има стотина къщи и тя познава почти всички съседи и колите им. Понякога двете с Марте слизат до църквата с количките си, а после някой от съседите ги докарва.

— Има ли специална причина да ходят до църквата?

— Там е погребан техен приятел. Берат цветя и ги слагат на гроба му, а после се прибират. Струва им се забавно.

— Потърсихте ли Рагнхил около църквата?

— В десет се обадих да попитам кога е тръгнала от дома на Марте. Когато разбрах, че е излязла оттам още в осем, веднага се качих в колата. Оставих вратата отключена, в случай че се прибере, докато ме няма. Ходих до църквата и до бензиностанцията. Излязох от колата и търсих навсякъде. Влязох в автосервиза и проверих зад млекарната, после потърсих в двора на училището, защото там има разни катерушки. А после и в детската градина. Толкова искаше да почне учебната година, тя…

Задави я ридание. Останалите изчакаха пристъпът да се уталожи. Очите й бяха подпухнали, а пръстите й отчаяно мачкаха роклята. След известно време плачът стихна и отстъпи на апатията — щит, отблъскващ грозните перспективи.

Телефонът звънна — внезапен зловещ вик. Тя се сепна на дивана и понечи да вдигне слушалката, но във въздуха видя ръката на Сейер като табела „стоп“. Обади се той.

— Ало? Ирене там ли е? — гласът май бе момчешки.

— С кого разговарям?

— Турбьорн Хауген. Търсим Рагнхил.

— Разговаряте с полицията. Има ли нещо ново?

— Проверихме всички къщи на хълма. До една. Но мнозина не си бяха у дома. Все пак срещнахме една жена по улица „Фелтспат“. Голям автомобил дал назад до нейния двор, тя живее на номер едно. Май бил микробус. А в него видяла момиченце със зелено яке и руса коса, събрана на опашка. Рагнхил често си прави такава прическа.

— Продължете.

— Микробусът обърнал насред наклона и поел надолу. Изгубил се зад завоя.

— Някакъв час?

— Осем и четвърт.

— Можете ли да дойдете до „Гранит“?

— Ей сега идваме, точно минаваме колелото.

Той затвори. Ирене Албюм все още стоеше права.

— Какво стана? — прошепна тя. — Какво казаха?

— Някой я е видял — бавно обясни той. — Качила се е в кола.

* * *

Викът най-сетне се чу. Като че ли звукът си проби път през гъста гора и предизвика леко движение в главата на Рагнхил.

— Гладна съм — внезапно съобщи тя. — Трябва да се прибирам.

Раймон вдигна очи. Рошльо се разхождаше по кухненската маса и ближеше разпръснатото царевично брашно. Рагнхил и Раймон бяха загубили представа за време и място. Нахраниха всички зайци, а Раймон й показа снимките си, изрязани от списания и грижливо залепени в голям албум. Рагнхил се хилеше непрекъснато на странната му физиономия. Сега й хрумна, че закъснява.