Читать «Не поглеждай назад» онлайн
Карин Фоссум
Карин Фосум
Не поглеждай назад
Рагнхил отвори внимателно вратата и надникна навън. На улицата нямаше движение, а вятърът, бродил сред къщите цяла нощ, най-сетне бе утихнал. Тя се обърна и издърпа детската количка през прага.
— Дори не хапнахме — съжали Марте.
Избута количката, за да й помогне.
— Време е да се прибирам. Ще ходим да пазаруваме — обясни Рагнхил.
— Да дойда ли после у вас?
— Разбира се. След като се приберем от магазина.
Рагнхил слезе на чакълестата настилка и започна да тика количката нагоре по баира. Количката не беше никак лека, затова момиченцето се обърна и я задърпа.
— Чао, Рагнхил.
Вратата се хлопна. Чу се отчетлив удар от дърво по метал. На излизане Рагнхил се затрудни с портата, но трябваше да я затвори плътно, иначе кучето на Марте щеше да избяга. То проследи внимателно действията й изпод градинската маса. Рагнхил се увери, че портата е хубаво затворена, и тръгна по пътя към гаражите. Можеше и да мине напряко между къщите, но с количката щеше да се забави много. Един съсед тъкмо затваряше вратата на гаража си. Усмихна й се и малко непохватно си закопча палтото с една ръка. Голямото му черно волво бръмчеше спокойно наблизо.
— Ей, Рагнхил, днес май си подранила. Марте не е ли станала?
— Снощи спах при нея — отвърна тя. — На дюшек на пода.
— А, ясно.
Той заключи гаража и си погледна часовника: 08:06. След малко колата му излезе на улицата и изчезна.
Рагнхил буташе количката с две ръце. Стигна до стръмен наклон и се съсредоточи да не я изпусне. Куклата на име Елисе, кръстена на нея, защото тя се казваше Рагнхил Елисе, се надигна в количката. Не изглеждаше добре, затова Рагнхил натисна куклата надолу, пооправи завивката й и продължи. Беше обута в гумени обувки — едната червена със зелена връзка, другата зелена с червена връзка. Много си ги харесваше. Иначе бе облечена в червен анцуг с лъвчето Симба на гърдите и зелено зимно яке. Косицата й беше необикновено тънка и руса, не особено дълга, но все пак вързана с ластик, украсен с пъстри пластмасови плодчета, а опашката й стърчеше на главата като поувяхнала палма. Рагнхил — на шест години и половина — изглеждаше слабичка за възрастта си. Едва когато си отвореше устата, хората разбираха, че скоро тръгва на училище.
По баира не срещна никого, чак приближавайки кръстовището, чу бръмченето на кола. Спря, дръпна се плътно встрани и зачака мръсният микробус да мине през „легналия полицай“. Когато забеляза облеченото в червено дете, шофьорът натисна спирачката. Рагнхил искаше да пресече. От другата страна имаше тротоар, а мама неизменно й поръчваше винаги да върви по тротоара. Тя изчака микробусът да мине, но той спря. Шофьорът свали прозореца.
— Мини първа, а аз ще те изчакам — извика той.
Малката се поколеба, ала реши да тръгне. Наложи се да се обърне и да качи количката на тротоара. Микробусът леко потегли, после пак спря. Отвори се прозорецът от другата страна. „Колко странни очи има — помисли си Рагнхил, — много големи и обли, раздалечени едно от друго и бледи като тънък слой лед.“ Мъжът имаше малка уста с пълни устни, а крайчетата й сочеха надолу като устата на риба. Той се вторачи в нея.
