Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 6

— Зайчета! — изморено възкликна тя.

— Да — доволно кимна той. — Искаш ли да ги видиш?

Скочи от микробуса, отвори задната врата и свали Рагнхил. Походката му изглеждаше причудлива, краката му бяха неестествено къси и много криви, а стъпалата — малки. Между широкия му нос и долната му устна, леко издадена напред, имаше малко разстояние. Под носа му висеше голяма, прозрачна капка. Рагнхил се досети, че не е толкова възрастен, макар и да се клатеше като старец. И все пак беше доста странно: лице на момче, а тяло на старец. Той се заклатушка към клетките на зайците и ги отвори. Рагнхил стоеше като омагьосана.

— Може ли да подържа някое?

— Да, избери си.

— Малкото кафяво зайче — възхитена помоли тя.

— Казва се Рошльо. Той е най-хубавият.

Отвори клетката и извади мъничето: закръглено мъжко зайче с клепнали уши, с цвят на кафе с много сметана. То зарита силно с крачета, но се успокои, щом Рагнхил го гушна. За миг тя онемя. Усети как сърчицето му бие до ръката й и внимателно попипа едното му ухо. Сякаш зарови пръстите си в кадифе. Черната му муцунка блестеше, влажна като драже за смучене. Раймон ги наблюдаваше отстрани. Намери си момиченце само за себе си и никой не ги видя.

* * *

— Ще изпратим на вестниците снимката заедно с описанието на външния й вид — обясни Сейер. — Ако не получат друго съобщение, ще я отпечатат в утрешните си броеве.

Ирене Албюм се свлече над масата и избухна в плач. Част от присъстващите забиха очи в ръцете си, други — в тресящия се гръб на майката. Полицайката стоеше до нея с носна кърпичка в ръка. Карлсен разчопли нещо по стола, после си погледна часовника.

— Рагнхил бои ли се от кучета? — поиска да узнае Сейер.

— Защо ме питате? — изхлипа тя.

— Случвало се е да търсим деца с куче-следотърсач, а те се крият, като чуят овчарките.

— Не се страхува.

Думите й отекнаха в главата му. Не се страхува.

— Успяхте ли да се свържете със съпруга си?

— Той е в Нарвик на обучение — прошепна тя. — Някъде по платото.

— Няма ли мобилен телефон?

— Извън обхват е.

— Какви хора търсят Рагнхил?

— Съседи. Момчета, които са вкъщи през деня. Едното носи телефон.

— От колко време са навън?

— Повече от два часа — тя погледна към стенния часовник.

Гласът й вече не трепереше, звучеше като дрогирана, почти апатична, сякаш говореше в просъница. Той отново се наведе напред и заговори възможно най-бавно и ясно.

— Страхувате се от нещо, което най-вероятно изобщо не се е случило. Разбирате ли? Децата изчезват най-често заради дреболии. Хлапетата се губят непрекъснато именно защото са деца. Не притежават чувство за време и отговорност и са толкова любопитни, че се поддават на всяко свое хрумване. Но по принцип се появяват толкова внезапно, колкото са изчезнали. Често дори нямат задоволително обяснение къде са били или какво са правили. В повечето случаи обаче — той си пое дъх, — се прибират живи и здрави.

— Да! — тя се вторачи в него. — Но тя никога не е изчезвала!

— Расте и става все по-смела — отвърна той.

„Бог да ми е на помощ — помисли си той, — имам отговор за всичко.“ Отново стана и набра нов номер. Устоя на изкушението за пореден път да хвърли поглед към часовника, защото би било напомняне, че времето тече, а това беше излишно. Свърза се с дежурната оперативна част, обясни им накратко ситуацията и ги помоли да се обадят на Норвежката хуманитарна служба. Даде им адреса на улица „Гранит“ и набързо им обрисува външния вид на момиченцето. Облечено е в червено, с почти бяла коса, бута розова количка с кукла. Попита дали са постъпили сигнали. Нито един. Отново седна.